По време на промени, войни, катаклизми се преживява сериозна политическа и икономическа нестабилност. А това кара мнозина да напускат домовете си и да търсят място за по-добър живот.

Семейство Енчеви бяха отишли уж на по-добро място, но още бяха на палатка. Главата на семейството Симеон Енчев не можеше да намери квартира и работа. Бяха изпаднали в безнадеждна положение.

– Бог ни е оставил, – плачеше тихо майката, прегърнала трите си деца.

Един ден ги посети свещеникът на местната църква. Той видя в до какво жалко положение бяха стигнали.

– Виждам, че не ви е леко, тук идват много хора с надежда да намерят препитание, но станахте много, – каза свещеникът с болка.

– Имаме нужда от храна, дом и отопление, – намеси се майката. – Децата измръзват през студените нощи. Вече всички кашлят, а нямаме пари и за лекарства.

Свещеника се намръщи. Симеон забеляза това и за да смекчи положението предложи:

– Помолете се за моето семейство и бъдещето му.

– Сега нямам време, – отсече свещеникът и побърза да си тръгне.

Изпадналото семейство в беда остана объркано.

– Какво ще правим сега, щом и от църквата не искат да се молят за нас?

Свещеникът след срещата бързо отиде в близкия магазин. Купи хранителни продукти, а след това успя да събере дрехи за децата.

Когато го видяха, как крачи към палатката им натоварен, семейство Енчеви не повярваха на очите си.

Той им даде храната и дрехите и ги почака да се нахранят и добре да облекат децата си. След, което каза:

– Сега можем да се помолим и да благодарим на Бога за Неговата щедрост. Виждате ли? Той винаги се грижи вас!

Младият обещаващ лекар Лозанов живееше в големия град. Имаше много клиенти. Сгоди се за красиво и умно момиче. Нищо не му липсваше.

Майка му Мария живееше на село. Един ден тя реши:

– Ще продам всичко и ще отида да живея при сина си. Сигурно много ще се зарадва, като ме види.

Тя продаде дома си  и отиде в големия град при сина си.

– Синко, аз продадох всичко и дойдох да живея при теб. Вярвам, че се радваш и нямаш нищо против.

Лозанов се смути и смънка:

– Да, мамо, радвам се, че си при мен. Но знаеш ли този град е прекалено шумен и оживен за теб. А и въздухът тук не е много здравословен. Мисля, че за теб ще бъде добре да ти намеря квартира в предградията. Там по-спокойно ще живееш. Съгласна ли си?

– Да, – въздъхна Мария, – съгласна съм.

Тя остана до нощува у сина си. След полунощ Лозанов се събуди и видя майка си до леглото.

– Мамо, добре ли си? Случило ли се е нещо?

– Просто исках да те погледам, – казала възрастната жена. – Ще ми позволиш ли да те погаля, както го правех, когато беше малък?

– Разбира се, мамо.

Тя го помилва, но той усети, че ръката ѝ трепери.

– Мамо, добре ли си? Да не ти е лошо?

– Нищо ми няма, синко, – каза Мария и се прибра в стаята си.

Когато стана сутринта, лекарят поразмисли и реши да остави майка си при себе си. Веднага се обади на годеницата си.

– Мама дойде и иска да живее при нас. Ти какво ще кажеш за това?

– Нямам нищо против. Както обичам теб, така ще обичам и нея.

Лозанов тръгна към стаята, за да съобщи на майка си радостната вест, но … стаята, в която Мария остана да нощува, бе празна. Майка му бе заминала. Всички усилия на полицията да я намери не се увенчаха с успех.

След три месеца при Лозанов докараха в болницата възрастна жена, която бе прегазена от кола. Не се знаеше, дали шофьорът не бе внимавал или тя сама се бе хвърлила под колата.

Когато Лозанов погледна лицето ѝ, я позна:

– Мамо, мамо….

По-късно дойде и годеницата му, но нищо не можеше да се направи за възрастната жена. Два часа по-късно Мария почина.

Отсъствието на любов наранява болезнено всяко любящо сърце.

Компанията Дисни реши да представи в Русия сериала „Мечо пух“. Сътрудниците на компанията започнаха да подбират актьори за озвучаване между месните артисти.

Всичко бе много строго. Всеки глас се одобряваше в главната квартира. След това се правеше запис в присъствието на американското началство.

Подбраха нужните хора, утвърдиха ги и всичко тръгна много добре.

Идващите на озвучаването бяха много сериозни, в черни костюми със златен Мики Маус на реверите…

Изведнъж кастинг директорът забеляза, че актьорът, който трябваше да озвучи Заекът го няма.

– Къде е Иванов? Трябва да започваме озвучаването.

– Напил се е, – казаха колегите му.

– Кога ще изтрезнее?

– Скоро няма да е …

– И какво ще правим сега?

– Няма време, дайте да потърсим бързо някой друг, който да го замести, – бързо реши операторът.

– А какво ще кажат американските колеги?

– Важно е да се свърши работата, след това ще се изясняваме.

Бързо откриха подходящия човек. Озвучаването премина идеално. Всички останаха доволни.

Когато приключиха със всичко, хората от компанията Дисни извикаха кастинг директора, за да му благодарят. Тогава го попитаха:

– Кажете, Заекът не бе този актьор, който бе избран в началото?

Директорът се поколеба, но накрая призна:

– Да, не беше първоначално избрания.

– А какво се е случило с него, – позаинтересуваха се хората от Дисни.

– Навярно ще ме разберете, изведнъж му стана не добре, – директорът се опита да потули нещата.

– Какво  му е? Да не се е напил и за това не се е явил на озвучаването, защото не е могъл да изтрезнее? – веднага попитаха от компанията.

– Е, да, в един гуляй …, – въздъхва директора.

– Това е невероятно! –  изведнъж се разсмяха хората от Дисни. – Ние пуснахме този филм в 65 страни и не е имало случай, в който Заекът да не се напие.

Ана и Григор живееха от осем години заедно. Животът им съвсем не бе лек. Живееха на квартира и получаваха социални помощи.

Григор не работеше, защото повечето време прекарваше в спортната зала, където тренираше. Той постоянно си повтаряше:
– Аз непременно ще стана шампион.

Това бе голямата му мечта. Бе се възхищавал на яките и силни мъже, които всички поздравяваха след поредната победа. Той не желаеше толкова овациите, колкото радостта, че и този път е успял да победи.

Ана всеотдайно го подкрепяше:

– Вярвам, че ще станеш шампион. Ти непременно ще успееш.

Въпреки, че нямаха достатъчно средства, Ана се стараеше Григор правилно да се храни, спазваше и следеше строго режима му. Във всичко това тя бе всеотдайна.

Ходеше с него в спортната зала и го окуражаваше:

– Напредваш! Ще се справиш! Няма значение, че не успя този път, опитай пак. Ще се справиш. Ти можеш.

И Григор успя. Неговите борби събираха хиляди хора. Те му ръкопляскаха, крещяха високо името му, но той търсеше нея, усмивката ѝ и поздрава ѝ за поредната извоювана победата.

Сега имаше достатъчно пари и можеше да си позволи автомобил, дом, и каквито си иска дрехи и обувки.

Той прегръщаше Ана след всяка победа и ѝ казваше:

– Това е за теб. Ти си достойна за тази победа, даже много повече.

Тя беше непрекъснато до него и не спираше да му повтаря:
– Ти можеш!

Преди 15 години, този проект се родил в главата на Душан Стоянович, когато той направил няколко снимки на родния Белград през прозореца на своята квартира.

До сега обществеността не е виждала тези снимки.

За Душан изглеждало съвсем необичайно да покаже такъв голям град като Ню Йорк, в такива малки рамки, на обикновена капка вода.

Няколко от неговите творби са били направени на филмова камера, но повечето са били заснети с цифров фотоапарат.

Авторът твърди, че не е използвал фотошоп или други графични редактори.

Пред вас са снимки направени в макро режим.

Сред снимките ще намерите много известни места в Ню Йорк, Синята джамия в Истанбул, Саграда Фамилия в Барселона, както и много снимки от Белград.