Разрушени и изгорени селища. Сляп старец и съпровождащото го момче дълго бродеха из пепелищата, надявайки да срещнат поне един човек.

Уви, нямаше никой. Някой бяха убити, а други отведени в плен.

Наоколо имаше много убити и нямаше кой да ги погребе. Цял ден старецът и момчето копаха гробове, жалейки  преждевременно загубилите живота си.

– Ти знаеш много неща, – хлипаше момчето след тежкия ден. – Обясни ми защо става така? ….. За какво?

Изпълнил християнския си дълг, стареца дълго си почиваше край разпаления привечер огън.

Гледайки с невиждащите си очи нанякъде, най-накрая слепият отговори на момчето:

– А ти какво очакваш? Как трябва да живеем? По Божиите заповеди. А ние как живеем?

Старецът дълбоко въздъхна и сви посивелите си вежди.

– Постоянно грешим, без да се покайваме за делата си!

После настъпи угнетяваща тишина.

Момчето си каза: „Заспа, умори се старецът. Време му е за сън!“

Но изведнъж слепецът проговори:

– Когато бях момче като теб, ми казваха: „Бог ни е показал пътя на спасението и как да живеем тук на земята, за да наследим Божието царство. Ако не правим това, трябва да се покаем, но ние не желаем да правим това и резултатът е налице – скърби и мъки. Първоначално те не са много тежки, защото идват само да ни вразумят. Но по-нататък стават все по-големи. А сега сам виждаш и до какви достигат!

Старецът замълча. И много скоро се унесе и заспа.

А момчето не можа да затвори очи. То обмисляше думите на стареца, докато се разведели. Те се врязаха дълбоко в съзнанието му.

След като оцеля и създаде семейство, тези думи предаде на децата си, а те на следващото поколение.

Невижданото и нечувано бедствие, войните и различните катаклизми са възмездие за греховете ни.

Заоблачи се. Небето се покри със сиви дъждовни облаци. Павел и Тома потърсиха да се скрият някъде, защото едри дъждовни капки започнаха да удрят по асфалта.

Видяха, че закусвалнята още не беше затворила вратите си и се вмъкнаха бързо в заведението. Настаниха се удобно на една маса. Поръчаха си чай и баница със спанак.

Докато чакаха да дойде поръчката, двамата се заприказваха.

– Виж в какво време живеем, – оплака се Тома, – Накъде се движи историята?

– Тя се намира в Божиите ръце, – уверено отговори Павел.

– Какво говориш? Виж какъв хаос е около нас. Бедствия, катаклизми, протести, войни и какво ли още не …. – възмути се Тома.

– Въпреки всичко това всемогъщата Божия ръка винаги води до осъществяването на Неговия план, – наблегна Павел.

– И ти вярваш в това? – погледна го изненадано Тома.

– Не винаги можем да осъзнаем действието на Бога в света. „Неявно действа Господ, творящ чудеса“, – завърши Павел с цитат от една песен.

– Но къде е той?

– Бог е винаги до нас. Той ни подкрепя със Своя промисъл и неусетно за нас изпълнява Своята воля.

– А в какво се състои тя?

– „Да се събере в Христа всичко – това, което е небесно и земно“, – цитира Библията Павел. – Един ден, силата на сатана ще бъде премахната и Христос ще царува над цялото творение. В този ден всеки грях на този бунтовен и покварен свят ще бъде изчистен и ще настъпи Христовото Царство на праведността и мира.

– Но погледни какво пишат по вестниците! Чуй какво говорят по телевизията! – настояваше Тома.

– Нека не те смущават заглавията във вестниците, нито изказванията по телевизията. Бог непрестанно работи в този свят и един ден царството на Христос ще триумфира.

Поръчката пристигна и двамата мълчаливо се заеха с нея.

Идва ден, когато настъпват последните минути и часове за даден човек. За едни по-рано, за други по-късно.

Такова време настана и за дядо Петър. Той вече си отиваше и знаеше, че скоро ще срещне Бога, Този Който бе следвал цял живот и изпълнявал волята Му.

Старецът не се страхуваше, че свършва земният му живот, защото го очакваше нещо много по-добро – вечност със Създателят му.

Дядо Петър повика любимият си внук, този който бе кръстен на него и му каза:

– Не знам какво точно ще правя на Небето, но ако може, ще помоля Господ да ми разреши да участвам в построяването на небесният ти дом. А ти ми изпращай непременно, колкото се може по-добри строителни материали.

– Какви материали? – изненадано попита внукът.

– Това са чистота и любов, готовност да споделяш вярата си в Бога с другите хора, добри дела извършени в името на Христос……=

– Аз ще се постарая да изпълня всичко това, но ….. – смути се внукът.

– Не се притеснявай как тези материали ще стигнат до Небето, – засмя се дядо Петър, сякаш беше прочел мислите на внука си. – Знай само едно, че те не се обезценяват поради нестабилната земна икономика. Тях не могат да ги разрушат природни бедствия и катаклизми, нито да ги откраднат крадци.

А ти какъв материал изпращаш на Небето за съграждане на вечния ти дом?

По време на промени, войни, катаклизми се преживява сериозна политическа и икономическа нестабилност. А това кара мнозина да напускат домовете си и да търсят място за по-добър живот.

Семейство Енчеви бяха отишли уж на по-добро място, но още бяха на палатка. Главата на семейството Симеон Енчев не можеше да намери квартира и работа. Бяха изпаднали в безнадеждна положение.

– Бог ни е оставил, – плачеше тихо майката, прегърнала трите си деца.

Един ден ги посети свещеникът на местната църква. Той видя в до какво жалко положение бяха стигнали.

– Виждам, че не ви е леко, тук идват много хора с надежда да намерят препитание, но станахте много, – каза свещеникът с болка.

– Имаме нужда от храна, дом и отопление, – намеси се майката. – Децата измръзват през студените нощи. Вече всички кашлят, а нямаме пари и за лекарства.

Свещеника се намръщи. Симеон забеляза това и за да смекчи положението предложи:

– Помолете се за моето семейство и бъдещето му.

– Сега нямам време, – отсече свещеникът и побърза да си тръгне.

Изпадналото семейство в беда остана объркано.

– Какво ще правим сега, щом и от църквата не искат да се молят за нас?

Свещеникът след срещата бързо отиде в близкия магазин. Купи хранителни продукти, а след това успя да събере дрехи за децата.

Когато го видяха, как крачи към палатката им натоварен, семейство Енчеви не повярваха на очите си.

Той им даде храната и дрехите и ги почака да се нахранят и добре да облекат децата си. След, което каза:

– Сега можем да се помолим и да благодарим на Бога за Неговата щедрост. Виждате ли? Той винаги се грижи вас!

Позата ѝ беше доста странна. Тя бе на колене, като молещ се човек. Тялото ѝ бе наклонено напред, а ръцете ѝ държаха нещо, което бе притиснала до гърдите си.

Срутилата се къща бе наранила гръбнака и главата на жената.

Много трудно ръководителят на спасителната група промуши ръка си през тесния процеп на стената към тялото на жената. Той се надяваше, че тя все още да е жива, но тялото ѝ бе студено. Жената беше мъртва.

Заедно с останалите спасители, той тръгна да обикаля другите срутени къщи. Но нещо го потегли обратно към мъртвата жена.

Мъжът застана на колене промуши главата си през процепа и проучи с ръка мястото под тялото на умрялата.

Изведнъж мъжът се развълнува и извика:

– Дете! Тук има дете!

Останалите спасители внимателно почистиха развалините около тялото на жената. Под трупа лежеше три месечно бебе, увито в пъстро одеяло.

Жената се бе пожертвала, за да спаси сина си. Когато бе усетила, че къщата се срутва, тя бе покрила сина си с тялото си.

Когато ръководителят на групата  взе на ръце детето, то все още кротко спеше. Останалите мъже бяха много оживени. Те се радваха за това дете, все едно беше тяхно собствено бебе.

Бързо пристигна лекар, за да прегледа детето. Когато докторът разтвори одеялото, там имаше телефон.

На екрана му имаше съобщение: „Ако оживееш, помни, че те обичам“.

Този телефон мина през множество ръце, хората четяха съобщението и плачеха.

Любовта на майката е по-силна от всички катаклизми, природни стихии и бедствия. За да запази живота на детето си, майката е способна на всичко, дори да даде живота си, ако е необходимо.