В почивните дни хората използваха още топлото време да се поразходят не само в гората и парка, но и по главната на града, където в някое заведение, сладкарница или кафене можеха да побеседват с приятели и познати.

В кафенето под часовника имаше много посетители. Масите бяха пълни и човек трудно можеше да си намери място къде да седне.

В заведението влезе плахо Тодор, десетгодишно момче. Той смутено се огледа. Една от масите се освободи от доста шумно семейство с две малки деца и Тодор веднага я зае.

Сервитьорката дойде до масата и попита настанилото се там момче:

– Какво ще искаш?

– Колко струва шоколадов сладолед с орехи или фъстъци? – попита Тодор.

– Един лев и двадесет стотинки, – небрежно отговори сервитьорката.

Тодор бръкна в джоба си, извади една шепа монети и започна да ги брои.

„Като няма достатъчно пари, какво прави тук?“ – помисли си враждебно сервитьорката.

– А колко струва обикновен сладолед без нищо? – отново попита Тодор.

Наоколо посетили, които очакваха да бъдат обслужени, изразиха гласно недоволството си:

– Какво се занимава с него?

– Тук да не е благотворително дружество?

– Сладолед му се дояло, а няма пари да си го плати, ха ха ха.

– Осемдесет стотинки,  – с досада отговори сервитьорката.

– Тогава искам обикновен сладолед, – каза Тодор след дълго умиване.

Сервитьорката донесе сладоледа и демонстративно тръсна сметката на масата пред Тодор.

Когато изяде сладоледа си, момчето плати на касата и си тръгна.

Малко след това сервитьорката дойде да почисти масата, на която бе Тодор и изтръпна. Буца заседна на гърлото ѝ, а очите ѝ се навлажниха.

На масата бяха оставени четиридесет стотинки. Това бе нейният бакшиш.

Не си правете изводи за човек, преди да сте наясно, защо постъпва така?!

Супермаркет, каса, дълга опашка. Освен това днес е петък 13.

Народът сякаш се изсипа изневиделица. Ту картите не ставаха, ту администраторът прибягваше зачервен и притеснен.

Изведнъж, без причина, тихо и спокойно, преди Николета на опашката застана непознат човек.

Много внимателно  той се вмъкна пред нея, оставяйки на показ мускулестия си гръб.

Николета не можа да изтърпи тази наглост и се приготви за решаваща битка.

– Млади човече, за да застанете пред мен, трябва най-малко разрешение да поискате. Не може толкова безцеремонно да се вмъквате отпред, – възмути се не на шега Николета.

– Само не ме правете на идиот! Ако имате проблеми с паметта, по-добре идете и се прегледайте. Преди пет минути ви предупредих, че ще отида за една бутилка бира. Винаги съм знаел, че красива означава и нагла, – престори се на засегнат  младежът.

На Николета ѝ увисна долната челюст. Грубият му глас я удари чак в петите.

Такова нахалство тя съвсем не бе очаквала.

В ръка младият мъж съвсем не държеше бира, а стискаше един бял и един черен хляб.

След като се разплати на касата, младежът се обърна, поклати глава и се насочи към една малка пряка в страни от пътя за квартала. Явно не бе местен, но това не му даваше право да се държи така арогантно.

Заваля сняг, но това не бе пречка за Емилия да отиде на пазар. Облече се и помоли мъжа си:

– Вальо, закарай ме до универсалния магазин, искам да купя някои неща, нали ще ни идват сватовете на гости.

– Тръгвам веднага, само да догледам този филм, остават още пет минути до края, – неохотно се надигна той. – Моля те, изчакай ме малко.

– Ох и ти с твоите филми, – въздъхна дълбоко Емилия. – Ще те изчакам, какво друго мога да направя?!

Много скоро колата стовари Емилия пред универсалния магазин.

– Ще гледам да не се бавя много, – усмихна  се виновно Емилия на съпруга си.

– Добре, добре, ще те изчакам, – изпъшка Вальо.

Горкият, той знаеше колко е нейното „малко“.

Движейки се около час между рафтовете на големия магазин, Емилия най-накрая се насочи към касата. За беда там откри, че не ѝ достигат 200 лева.

Тя помоли касиерката:

– Само за минута, мъжът ми е вън с колата и ще взема парите….

Емилия бързо изтича на вън.

Когато излезе на улицата забеляза, че една циганка проси пари от Вальо.

Тогава тя се приближи и каза на циганката:

– Махни се, ти не знаеш как да искаш. Ето как се прави.

И Емилия веднага се обърна към Вальо:

– Дай ми 200 лева!

И той ѝ даде.

Циганката остана в шок.

Обикновена тиха вечер. Катя беше в кухнята и подготвяше вечерята. Тони бе в хола, пиеше бира и гледаше телевизия.

– Скъпи, – каза Катя, – трябва да поправиш вратата на хладилника. Тя не може да се затваря, а така ще се разваля храната, която поставяме в него.

Тони се ядоса:

– Да не съм майстор по ремонт на хладилници?

Малко след това Катя отново се обади:

– Скъпи, трябва да оправиш осветлението в спалнята. Там е тъмно и нищо не се вижда.

– Да ти приличам на електротехник? – изсъска Тони, без да отклони поглед от екрана на телевизора.

След няколко часа Катя с болка сподели:

– Скъпи, трябва да оправиш прозорецът, защото отзява и когато застудее няма да можем да затопляме добре стаята.

– Да не съм дърводелец?

Озлобен от всичките натяквания на жена си, Тони стана и излезе навън. Той реши да отиде до бара, като си направи сметка, че там има телевизор и ще може да погледа.

Речено сторено. Отиде в бара, настани се на една маса и си поръча бира.

Когато изгледа две предавания, Тони се почувства виновен.

– Лошо се отнесох със жена си. По-добре да се прибера в къщи и да оправя нещата.

– Влезе в дома си и забеляза, че едното крило на прозореца беше дялнато и то прилепваше плътно към дървената каса. Надникна в спалнята и усети промяна в осветлението му. Отиде в кухнята, за да си вземе една бира и му направи впечатление, че вратата на хладилника се затваря нормално.

– Мила, какво е станало? Как успя да оправиш толкова бързо нещата?

Тя го погледна с укор и обясни:

– Когато излезе, аз застанах на прозореца и се разплаках. Мина един млад мъж и ме попита: „Защо плачете? Мога ли с нещо да ви помогна?“ И аз му казах за неизправностите в дома ни. Тогава той бързо се захвана и коригира всичко. Попитах го: „С какво мога да ви се отблагодаря?“ Каза ми: „Направете ми една торта или кекс“.

– Е, изпече ли вече тортата? – попита Тони, малко притеснен.

– Да ти приличам на готвачка? – засмя се Катя и му намигна.

Онзи ден видях, как една жена да поставя пакет с обезмаслено мляко на лентата към касата в супермаркета.

– Можете ли да ми кажете защо купувате това мляко? – попитах тази жена.

– Защото то е без мазнини, – отговори жената.

– А знаете ли какво заменя мазнините?

– Хммм, – каза тя, взе пакета и прочете името на втората съставка, която следваше обезмасленото мляко, – царевичен сироп?!

Тя се намръщи, но след това върна пакета при останалите продукти в кошницата.

Очевидно жената изобщо не е мислила да си зададе такъв въпрос. Тя просто бе приела широкото разпространено мнение, че мазнините, които са неразделна част от хранителния режим на човека, трябва да се избягват, когато е възможно.

Но защо да се съмнява в това, нали и самите ние позволихме на производителите на храни, рекламодателите и изследователите да мислят вместо нас?