Данчо и Габи водеха непрекъснато спорове за количеството книги. Той иска в дома си да има повече книги, а тя по-малко.

Данчо често повтаряше:

– Аз обичам знанието, а тя ми краде радостта.

Когато Габи видеше купища книги натрупани в офиса, спалнята или хола, шумно въздишаше:

– Трябва да махнеш тези книги от тук.

– Не, какво говориш?! Просто имаме нужда от повече рафтове, – застъпваше се Данчо за книгите си.

Един ден той се опита да я убеди:

– Знаеш ли, че хората с повече книги в къщата си имат деца, които се справят по-добре в училище и в кариерата си?

Габи го погледна намръщено, скръсти ръце пред гърдите си и застана войнствено.

– Какво означава това? Нима не обичаш нашите деца? – предизвика я Данчо.

Тя продължаваше да се мръщи и да му се заканва.

Тогава той опита по друг начин:

– Ти знаеш, че християните се наричат ​​„хора на книгата“. Може би това ще те склони, да имаме повече книги в дома си?!

Но това не промени мнението и войнствената стойка на Габи.

Данчо се оттегли от полесражението и започна да си мърмори под носа:

– За съжаление има една доста добра история, която противоречи на позицията ми в спора. К. С. Луис веднъж е казал, че ще имаме библиотеки на небето, но те ще се състоят само от книгите, които сме раздали на земята.

Той въздъхна и добави:
– Е, може би тя е права.

Топлото януарско време изненада всички.

Пчеларят Тотьо се шегуваше:пчели

– Пчелите са излезли много рано. Ще ядем мед от кокичета.

– Дали не са били гладни, та толкова рано са се раздвижили, – подкачи го Дончо, който нищо не разбираше от пчеларство.

– Не гладът, а времето ги подмами, – реагира веднага Тотьо.

Бай Стефан се почеса по главата и рече:

– Има един друг глад, които засяга всички, независимо дали живеят в Президентският дом или в приют, дали са секс символи, нови звезди или майки, които си стоят у дома.

– Какъв е този глад? – попита заинтересовано Ганчо.

– Където и да сме, колкото и много да имаме, – усмихна се Стефан, – ние жадуваме за нещо по-богато, по-дълбоко, по-красиво, по-вкусно, по-бързо – нещо, което засища.

– Е, казвай де! За какво говориш? Все със твоите загадки, – нетърпеливо размаха ръка Ганчо.

Бай Стефан бе мъдър човек. Той не бързаше да отговори, защото искаше да накара хората да се позамислят. Виждайки любопитните погледи отправени към него, започна да обяснява:

– Някои признават този глад и се стремят да го задоволят по социално приемливи начини: образование, кариера, семейство, приятели или обществена служба. Други се отчайват и ядосват. Те се опитват да задоволят глада си с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици и алкохол и дори с, насилие.

Всички мълчаха в очакване. Никой не се досещаше, какъв ще да е този глад?!

Бай Стефан ги огледа и каза тържествено:

– Това е гладът на душата. Ние всички имаме една и съща нужда – Бог.

– А как да го намерим? – с насмешка попита Радой.

– Най- лесния начин е като Му се отдадеш, – отговори Стефан. – Опитай!

– Не е много лесно, – измърмори Манчо.

– Така само изглежда, – усмихна се Стефан. – В противен случай ще останете в робството на греха и ще се подавате лесно на изкушенията.

Повечето повдигнаха рамене, а останалите махнаха с ръка.

– Бай Стефан само това си знае, – Засмя се Евгени. – За него няма друго освен Бог.

Дали защото осъдиха стареца и не се съгласи със него, не знам, но тъмен облак засенчи слънцето, което до преди малко грееше приветливо.

Ирина търсеше удовлетворение в работата си, в дома си, … изобщо в целия си живот, но не успяваше.

– Сърцето ми е празно, – каза веднъж на приятелката си Моника. – Къде е любовта, смисълът на живота, щастието, …?

– Ти черпиш вода от неправилния кладенец, – засмя се Моника.

– Не те разбирам, – вдигна рамене Ирина.

– Ти взимаш вода от кладенеца на света, в който има популярност, притежания, политика, власт, престиж, слава, богатство, кариера, признание, репутация, развлечения, почести, ….., но колкото и да пиеш от него пак отново ще ожаднееш. Ако търсиш удовлетворение в такъв кладенец, си губиш времето.

– Какво предлагаш тогава? – Ирина смръщи вежди предизвикателно и сложи ръце на кръста.

– Нужна ти е Живата вода на Исус Христос, – спокойно обясни Моника. – Ако пиеш от нея, никога няма да ожаднееш.

– Наистина ли няма да ожаднея? Сигурна ли си?

– Пробвай и сама ще се увериш.

Утрото настъпваше с бързи крачки. Иззад хълма слънцето се издигна и пое пътя си по небето.

Валери държеше Библия в ръцете си. Току що бе прочел 13 глава от Първото послание към Коринтяни.

Беше се размисли.

– Как би звучал в съвремието този откъс? – запита се той.

Валери взе няколко празни листа и започна бързо да пише.

“ Ако говоря добре като учен, а любов нямам, аз съм нищо.

Ако имам награди и дипломи, владея съвременните методи, но нямам частица в себе си от любовта, аз съм човек за съжаление.

Ако мога да обидя опонентите си в спор, така че да изглеждат като глупаци и нямам възможност да се грижа за себе си, аз съм кръгла нула.

Ако имам велики идеали, планове и прекрасни видения, а нямам любов, която да се поти, да кърви, да плаче и да се моли за другите, аз съм човек, който не принася полза.

Ако се откажа от всички перспективи и напусна своя дом, приятели си, отдам се на показната жертва на мисионерска кариера, но стана кисел и егоистичен сред ежедневните проблеми.

Пренебрегна мисионерския живот, макар тялото ми да понася жегата, потта, развалата и гнилостта на мястото, където съм отишъл, за да занеса Благата вест, а любов нямам, аз оставам нечут.

И добродетелта престава да бъде част от мен.

Ако мога да излекувам всички заболявания и неразположения, но наранявам сърцата и чувствата на другите поради липса на любов, аз съм безотговорен.

Ако пиша книги и публикувам статии, които карат света да се замисли върху жертвата на Христос, но в тях отсъства любовта, аз съм безполезен.

Още по-лошо, може да съм компетентен, зает, точен и добре обучен но подобно на църквата в Лаодикия, ако съм хладък, нито топъл, нито студен, Христос ще ме повърне из устата Си“.

Валери престана да пише. Той се загледа навън в светлия ден, а сърцето му се сви от болка.

– Трябва да посветя живота си не на безсмислени неща, а на стойностни, от които извира любов, разкриваща Господа.

Всеки нов ден, който ни подарява Бог, е нова възможност. Нека не я пропускаме.

В заведението бяха само двамата Гошо и Пешо. Те се събираха заедно още от деца. Учиха в едно и също училище. Харесваха едно и също момиче, но никой от тях не се ожени за него.

Гошо успя да завърши университета, а приятелят му прекъсна втората година, поради неразбирателство с един от преподавателите и повече не не се върна там.

Пешо бе ученолюбиво момче, но не направи опит да се прехвърли в подобно учебно заведение по същата специалност, а започна веднага работа в едно близко предприятие. Беше много огорчен от случилото се.

Двамата често се срещаха и си бъбреха в известното кварталско заведение.

– Е на, виж каква стана тя, – мърмореше недоволно Гошо. – Приятелите ни се пръснаха по чужбина и от тях нито ни вест, ни кост.

– А, някои от време на време ми пращат по някоя картичка, – с задоволство отбеляза Пешо.

През изминалите години у двамата приятели бяха настъпили сериозни промени. И то не само външно.

– В живота  всичко ми е опротивяло, – тупна с ръка Гошо по масата. – Като погледна назад всичко ме отвращава.

– Какво се оплакваш? – смъмри го Пешо. – Ти поне завърши. Направи голяма кариера. Колко много ти завиждах за това и не само аз, а сега си ми се разхленчил.

– Цял живот се стремях да бъда независим, – въздъхна дълбоко Гошо, – не участвах в партийните борби, те изобщо не ме вълнуваха, …

– Партизанщината е една от най-големите язви на страната, – прекъсна го Пешо.

– Погледни само какво става край нас,  – махна с ръка неопределено във въздуха Гошо. – Като се даде власт на някоя партия или на няколко, които са се „коалирали “ цялата администрация се сменя от министър председателя до последния чиновник в даденото ведомство.

– И какво си викат, – започна иронично Пешо, – „Сега ни е времето. Дай да се награбим, колкото се може повече, за да имаме после, когато останем в опозиция“.

– Истинска мръсотия, – възмути се Гошо. – Нали сме в Европейския съюз, а какво всъщност правим?

– Някои се оправдават, че видиш ли, некомпетентните маси му пречели да покаже на какво е способен.

– Да бе, за всичко, което става, те е нямат никаква вина!

И двамата знаеха, че с приказките си нищо не допринасят за по-добро, но по този начин разтоварваха нервното си безпокойство от несигурността на утрешния ден.