Младежи използваха затоплянето на времето и излязоха на разходка.

Разговорът дойде спонтанно. Той бе породен от нещо, което бе в сърцата на тези млади хора и силно ги вълнуваше.

– Гладът на душата е един и същ, независимо от това дали живееш в дворец или бедна колиба, – изпъшка Симеон.

– Така си е, – веднага се съгласи Станчо, – няма значение дали си секс символ, известна филмова звезда, популярен шоумен или отдадена съпруга и майка.

А Васил добави:

– Които и да сме, където и да ни е отвел живота, колкото и да имаме или нямаме, вечно жадуваме за повече. Искаме да сме по-богати, по-красиви и нещата да стават по-бързо. Търсим нещо, което да засища духовния ни глад.

Симеон леко се усмихна:

– Някои хора признават своя глад и се стремят да го задоволят по приемливи начини, според тях, като образование, кариера, влиятелни приятели или престижна служба.

– Да но има и такива, които са отчаяни и ядосани, – отбеляза Калин. – Те задоволяват духовния глад с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици, алкохол и дори насилие.

– Каквото и да правим, всички се нуждаем от Бог, – констатира Димчо.

– Не всеки би се съгласил, – промърмори Трифон. – На някои им се струва глупаво.

– Единственият начин е да опитат, – подхвърли весело Жоро.

И всички се засмяха.

Студът си е студ, но когато си край печката, можеш да се събереш с приятели и да разговаряш с тях.

Така направи и Гошо. Приятелите му Мартин, Сашо и Добри не чакаха повторна покана.

– Сърцето не изразява само чувства, – започна Сашо.

– То е място на искрени надежди и любов, – добави Добри.

– Да, но днешното общество определя най-силните ни чувства като „истинското ни Аз“ и отгоре на всичко настоява да ги ги изразяваме, – опонира Гошо.

– Но нашите желания могат да ни хванат в капан, – отбеляза Мартин. – Съвременният потребителски манталитет създава желание за трупане на материални блага, които според света ни осигурят статус и идентичност.

– Днес лошо се възпитават децата, – намекна Добри. – те желаят одобрение и любов, а им се подхвърлят технически чудеса и така се злоупотребява с тях.

– А някои от тях по примера на родителите си, стават работохолици, – вметна Сашо.

– Проблемът на работохолика например не е в това, че обичаме работата твърде много, – подчерта дебело Добри, – а че обичаме Бога твърде малко в сравнение с кариерата си. Това, което праведните желаят, е самият Бог, да видят лицето Му. Единствено ако търсим връзката си с Бога и копнеем за Него, другите ни мечти и интереси няма да ни хванат в капана.

– Само ако обичаме Бог повече от всичко, правилно ще приемаме и всичко останало, – заключи Мартин.

Нощта бе заела мястото си, а приятелите не бяха усетили това.

Разделиха се и си обещаха утре, да се съберат у Мартин.

Слави бе вдигнал ръце и ги размахваше разпалено:

– В този свят всичко се измерва, включително и напредъкът в живота.

– Искаш да кажеше, – повдигна вежди Васил, – че не трябва да се чудим кои кариери са най-престижни, кои работни места са най-желани, кои квартали са най-комфортни, кои почивки са най-бляскави или кои коли са най-луксозни. Нашата култура ни е наложила определени еталони.

– Няма нищо лошо в кариерите, общностите или автомобилите сами по себе си, – обади се Димо, – но те не могат да дадат точна представа за напредъка в живота ни.

– Все едно да измерваш с термометър, теглото на тухла, – засмя се Божидар.

– Добре тогава, кои са нещата, чрез които правилно би се измерил живота ни? – попита Денис, той бе най-малкият в компанията.

Няколко от групата изразиха мнението си гласно:

– Може би, как се справяме като съпрузи и бащи.

– А защо не и като приятели или съседи.

– Какви възнамеряваме да станем според Божията воля?!

– Добре, какво тогава да правим? – повдигна рамене недоумяващо Денис.

– Трябват ни нови критерии, – важно обяви, Димо.

– И какви са те? – гласът на Денис го издаваше, колко нетърпелив бе.

Божидар взе инициативата:

– Хмм …. колко вечери сте в къщи за вечеря, колко често сядате и се молите със съпругата или приятелката си, или водите разговори с вашите синове и дъщери за техните мечти и страхове. А колко често зарязваме това, което правим, за да прекараме време с приятели в нужда?

– С други думи казано, трябва да бъдем практични, – заяви категорично Слави.

Останалите се съгласиха.

Петър Христов бе предприемач в строителния сектор.

Един ден се случи така, че този човек фалира.

Неговият приятел Никола го посети в дома му и го завари в момента, когато Христов напускаше къщата си.

– Какво става, Петре? Разбрах, че си загубил фирмата. Как стана това?

– Помогнах на Пламен Петров да създаде нова компания.

– Какво? – Никола бе потресен. – Защо помогна на конкуренцията да започне нова компания.

– Просто исках да направя това. Прави ме щастлив. Освен това вярвам, че Бог може да ни даде повече, отколкото ти и аз можем да спечелим заедно.

Ако мислим за намиране на щастие в работата или кариерата си, никога не трябва да се фокусираме върху ограничен набор от позиции или възможности. Защото тогава започваме да мислим от гледна точка на недостига и конкуренцията.
Всичко завършва с борба с тези, които те конкурират.

В работата си е по-важно да гледаме към призива и обслужването.

Опитайте се да бъдете щастливи, като служите, обичате и благославяте, тогава ще имате радост във всяка работа, на всяка позиция и при всякакви обстоятелства.

Можем да живеем от това, което Бог ни дава и от Неговата благодат.

Това осъзнаване на Петър му даде свободата и възможността да не се чувства застрашен.

Той помогна на колегата си, защото искаше да му служи.

Петър Иванов бе проучван от голяма мултинационална компания.

Казаха му:

– Вие сте с „висок потенциал“ и изключително надарени. Получавате работа при нас и имате възможност да имате изключителна кариера. В бъдеще вече няма да се представяте само с името си, а ще добавите позицията си и наименованието на нашата компания.

Петър не бе вече никой, а с бъдеще, дори с перспектива да стане управляващ директор.

Иванов се радваше на получения статус, признателност и внимание.

– Луксозни хотели, коли, големи доходи, бонуси и контакти, всичко това е мое, – размечта се Петър. Само, че трябва да се съобразявам с правилата и културата на компанията. Те не са лоши, но са различни от ценностите, които съм усвоил в дома си. Тогава ….?

Например, компанията имаше правило: Целта оправдава средствата. Това не е непременно лошо, но потенциално може да накара служителите да се държат неетично.

За пазара в компанията казваха:

– Вие или ядете, или сте изядени.

На Петър предстоеше тежък избор. Да се присъедини към компанията и да се развие или да остане извън нея.

Освен това в бъдещата му работа щеше да има манипулиране и политика с много игри за власт.

– Как бих могъл да спазя тези правила! – възкликна Петър. – Ако се съглася ще имам много привилегии, но не и чиста съвест. Не, това не е за мен. Ще си търся другаде работа.