Архив за етикет: камъни

Българският „плащаш“ съд

Не знам дали са щастливци тези, който са се сблъсквали с българското правосъдие преди, но тези които са попаднали под неговите воденични камъни, едва ли им е било много забавно. Освен пристрастността и явния интерес да се защитават интересите на бюрократите, олигарсите и техните слуги, нашите съдии са се отличавали с езуитски садизъм. Създавало се впечатление, че те взимали не само несправедливо решение, но и изнервяли онези, които нямат надеждни връзки с властта. Един от начините да се прави това, са били безкрайните опити за забавяне на съдебните процеси с помощта на многочислени „съдебни механизми“.

Това е можело да се измени само под силен натиск от страна на обществото, но подобни сили май нещо не са се виждали. Да се реформират тези неща е било болезнено и е изисквало повече време.

Такива „белези“ дълго ще развалят бъдещите български съдилища. Един от тях е изключителната дължина на българските съдебни производства. Дори специалистите от Брюксел смятат тази продължителност за дразнеща. Възможно е това да е по чисто обективни причини. Тъй като българските съдии се страхуват да направят грешки и да загубят работата си, предпочитат да протакат и повторно да проверяват фактите. Но за ищците това е малка утеха.

Българите са се научили даже от това да извличат някаква полза. Те се явяват най-активните граждани на ЕС, когато става дума за правата на човека. Сега срещу българската държава се водят около 600 дела заради задържане на дела. И както показва практиката, всичките взети решения не са в полза на София. Средно ищците получават по 10-15 хиляди евро. Трябва да се отбележи, че решенията на Европейският съд по правата на човека се явяват задължителни за България, така че е трудно да се изчисли колко пари губи българското правителство във всичко това. Освен това, „виновните“ съдии формално не носят отговорност.

В София скоро се прие решение, което до някъде реши тези проблеми. Народното събрание прие закон, даващ право на гражданите, при които съдебните дела са забавени поради административна процедура, да поискат финансова компенсация. Едновременно с това били установени и максималните срокове за съдебни спорове, при превишаването им автоматически се дава право за получаване на компенсация. Това намаление на сроковете за разглеждане е два пъти по-малко, в сравнение със съдебните искове в Брюксел, което допринася за изразходването на значително по-малко сили и време, но не решава всички проблеми свързани със съдопроизводството ни, ма какво да се желае още.

Помощ

Той беше малко момче. Панталонките му бяха къси, а ризката малко поизбеляла, но под големият кичур черна коса, надничаха две черни като маслини очи. Изкачи се в гората към любимото си място. То беше закътано сред папрати кладенче. Изведнъж видя пред себе си вълк. Сърцето му заби лудо. Разтрепери се.
Вълкът стоеше. Блесналото слънце се отразяваше в козината му.
Момчето стоеше като каменна статуя и не смееше да помръдне. Вълкът направи няколко крачки към него и спря. Клекна и нададе вой.
Момчето престана да диша. Вълкът беше доста едър. Вдигна муцуна, сякаш показваше пътя след себе си. Момчето имаше чувство, че го кани да тръгне след него.
Във воят детето беше доловило стон и плач, неочаквана покъртителна жалба.
Вълкът се изправи, обърна се леко, изви отново глава и като че ли заплака. Каква мъка само.
Момчето разбра, че наистина животното го кани да тръгне след него. Действаше като човек. Детето помисли, че полудява. Но то не сънуваше, всичко това ставаше наяве.
Вълкът направи още веднъж знак с глава и тръгна към свлачището на скалата. Спря до бърлога затрупана с голям камък, клекна и нададе още по-жален вой. И момчето разбра. Там в дупката е затрупано вълче или вълчета.
Тръгна смело. Реши да помогне, каквото и да стане, защото беше разбрал молбата на вълчицата. Вълкът стояща пред него беше вълчица. Тя бе самотна и застрашена.
Момчето събра всичките си сили и смелост, и повдигна камъкът запушващ дупката. Отвътре изскочиха с луда радост малки вълчета.
Не разбрах, кой повече се радваше, но вълчетата бяха свободни и смешно се навираха в козината на майка си.

Каменен град

През изминалите сто години местните жители са строили своите домове сред огромните камъни, като хармонично са ги вписвали в красивия пейзаж.

Благодарение на стабилността на камъните и необичайното оформление, външният вид на града практически не се е изменил. За нови постройки място няма, а старите са доста стабилни и живописни и би било жалко да се премахнат.

Необикновеността на града го е направила известна забележителност в Португалия. Самото селише се е превърнало в град – музей под открито небе.

Труднодостъпността до него го предпазва от потока любопитни туристи. Тези, които издържат и достигнат до него са възнаградени с едно незабравимо зрелище и красиви снимки  за спомен.

Покровител на града е Исус Христос, за това почти навсякъде се срещат множество кръстове с различни размери.

Останките от средновековен замък, прекрасната каменна църква и оранжевите покриви на камените къщи привличат погледа на всеки посетител. Градът е разположен на върха на планината Сера да Естрела, от където се откриват живописни гледки към близките околности.

Произхода на кехлибара

Това е едно много загадъчно съкровище на земята. От къде са се взели тези уникални камъни, стоящи на границата между живото и мъртвото?

Вече няколко хилядолетия хората обработват и използват кехлибара. Дълго време те са се опитвали да разгадаят тайната свързана с произхода на „слънчевите камъни“.

Какви ли не версии са изказани. Смятали са го за застинала на слънцето морска пяна, вкаменен на морското дъно нефт и дори за рибено масло.

За първи път Плиний Стари писал за органичния произход на кехлибара. Той забелязал, че когато го запалвал той пушел и издавал миризма на смола.

През XVI век, хората вярвали, че кехлибар се формира от смолисто течно вещество в дълбините на земята и се втвърдява само на открито. В средата на XVIII век Ломоносов отхвърли аргументите на защитниците на тази хипотеза и доказал растителен произход на кехлибар.

Северна Европа е равнина и покрита с ниски хълмове. В нея има множество реки, блата и езера. Тук растат субтропични хвойнови широколистни гори. Климата по тези места е топъл, с яко изразени сухи и дъждовни сезони. Средната годишна температура е около 20 градуса. В най-горния пояс на горите растат секвои, по-надолу борове и ели. Наред с тях са и бука, дъба и други широколистни дървета. Под тях растат папрати и мъхове.

Преди много години климата по тези места е бил топъл и влажен. В резултат на това, субтропичните и тропически гори са се преместили на север. Обилното изтичане на смола от хвойновите дървета се явявало като защитна реакция при приспособяването им към новите необичайни условия за тях. Пожарите, ураганите, насекомите и други животни повреждали дърветата, а това допринасяло за още по-голямо отделяне на смола.

Смолата се плъзгала по стволовете и капела от клоните. Окислението на бъдещите „слънчеви камъни“ продължило доста дълго време. В плодородната почва смолата станало по-твърда и се покрила с дебела тъмнокафява кора.

Течащите води изкъртвали вкаменената смола от почвата и я отнасяли до устието на реките. Там  тя се наслагвала, а останалото извършило времето.

Археолози са открили изоставени руини на Великата китайска стена

Около 20-километров участък е открит в североизточната провинция Ляонин, в планинския район Суйчжун.

В този район стената е престроявана по времето на династията Мин. Днес това място е в развалини. Части от стената са демонтирани или унищожени.

Местните хора са забравили, че по-рано от тук е минавала Великата китайска стена. Камъни и тухли от нея те използвали в миналото за построяване на собствените си домове.

Строителството на Великата китайска стена е започнало през III пр. Хр. През следващите векове многократно е достроявана и пристроявана до възцаряването на Манджурската династия. След това престанали да се грижат за стената и тя започнала да се руши.

Активна реставрация на Великата китайска стена са започнали едва през последната третина на ХХ век.