Исландия предлага нов начин за справяне с вредните емисии и глобалното затопляне. Учени и инженери, работещи на големите електростанции в Исландия, за първи път превърнали емисиите на въглероден диоксид в камък.

Такива емисии с помощта на уникална технология „се изтеглят в земята“ и стават твърди. Това дава възможност за рециклиране на CO2 в земята, без риск, че отпадъците могат да проникнат във въздуха или да се взривят.

Hellisheidi в Исландия е най-голямото световно геотермално съоръжение, което осигурява енергия за Рейкявик. Енергия се получава за сметка на изкачване на вода нагрята от вулкан, която задвижва турбини. От това действие се изхвърлят вулканични газове, включително и CO2.

Пилотният проект Carbfix  превръща емисиите, които преминават през базалт, в камък. При преминаване на въглероден двуокис през базалтов газ, той се превръща в твърд базалт само 2 години.

Инженери и учени са разработили система за връщане на вулканичните газове, включително и въглеродния диоксид обратно в земята, и това е съвсем безопасно.

Луи Линан де Белфон преди да стане главен инженер на строителството на Суецкия канал, ръководел изграждането на язовирни стени и напоителни канали на Нил.

За да се оптимизира работата владетелят на Египет Мохамед Али паша предложил да се използват камъните от пирамидите.

Белфон бил против, но разбирал, че ако откаже, пашата ще намери друг инженер, които ще се съгласи да разруши тези грандиозни съоръжения.

За да спаси пирамидите, той представил фиктивни разчети, по които излизало, че добиването на камъни от кариерите ще бъде по-евтино.

Един млад човек на име Добромир имаше мечта. С нея заспиваше и с нея се събуждаше. Мечтаеше да спечели много пари, за да си купи нова кола.

И това се случи. Най накрая се изпълни заветната му мечта.

Автомобилът бе  лъскав, очарователен и ненагледен.

Един ден Добромир съвсем безшумно се движеше по пътя с него.

Изведнъж момче, което стоеше край пътя, взе камък от земята и го хвърли по колата.

Добромир забеляза злосторникът. Това бе момчето, покрай което мина преди малко. То му махаше с ръка да спре, но той не му обърна внимание.

Добромир даде колата назад и се приготви да се скара на момчето, дори да го напердаши, когато чу хлапето да казва:

– Простете ми, чичко.  Ще ви кажа, защо го направих. Моя брат е инвалид, той падна, заедно с инвалидната количка. Ровът е много дълбок, а на мен не ми стигат силите, за да го изтегля. Ако не бяхте преминали край мен без да спрете, нямаше да хвърля камък по колата ви.

Добромир се смути:

– Отдавна ли сте тук?

– Вече четири часа се мъча да го извадя, но … не можах, – повдигна безпомощно рамене момчето. – Брат ми си повреди сериозно крака, а се задава дъжд.

Добромир дойде до рова и видя безпомощно седящото момче в инвалидната количка, която се бе килнала на една страна. Сърцето му се сви, а гневът му отстъпи и се стопи.

В очите на инвалида се четеше нечовешка болка. Добромир успя да извади момчето за един час. Когато всичко приключи, той усети радост в сърцето си. Сега даже бе по-щастлив от времето, когато купи своята мечтана кола.

Добромир не забрави урока,който получи от момчето.

Какво ще стане, ако не откликнеш на зова за помощ? Към теб ще полети камък….

Вечерта беше притихнала. Гъсти черни облаци закриваха луната и угнетяващо действаха на всичко. Людмил крачеше нервно в стаята.

Недялко мълчаливо го следеше и хвърляше от време на време поглед върху движещите се фигури на телевизионния екран. Той бе по-малкия, затова винаги слушаше брат си и го следваше навсякъде.

– Боже, имало ли е някога по ненужно изобретение, – извика Людмил и със замах изключи телевизора. – Като четеш или слушаш радио, мислено си представяш всичко. Безкрайни гледни точки, безгранични хоризонти.

Недялко внимаваше на всяка дума от монолога на брат си, той знаеше, че сега батко му ще се впусне в поредните си философски разсъждения.

– Докато телевизионния екран смачква всичко, – продължи да мърмори и негодува Людмил, – смалява света, да не говорим за ума. Вместо да гледам телевизия, по-добре е да се спусна по Амазонка с лодка и да позволя на племето хиваро да ми изсуши главата.

Недялко не се стърпя и  се обади:

– Какво е това племе?

– Живеят в джунглата и обичат да правят изсушени глави. Такъв обичай имат, – отговори Людмил.

– Шегуваш се, – не му повярва Недялко.

– След като обезглавят човек, правят разрез от темето назад чак до врата, – съвсем сериозно започна да обяснява Людмил.  – След това обелват врата, скалпа и лицето. Зашиват го като торбичка. Зашиват още очите и устните. Напълват го с камъни и го варят, докато се свие до размерите на бейзболна топка.

– И за какво са им тези изсушени глави? – попита уплашено Недялко.

– Окачват ги една до друга, – засмя се Людмил. – Представяш ли как се полюшват леко от вятъра.

– Боже Господи, – изстена Недялко.

– А сега си представи хората зазяпани в телевизионните екрани, – плесна с ръце Людмил. – Не ти ли приличат на онези изсъхнали черепи, които водени от вятъра се поклащат незаинтересовано и затъпяващо ….

На  входа на Михайловския замък, в петербургската Лятна градина,  се намира висока ваза, която наричат порфирна ваза.

Тя е била подарък от краля на Швеция.

Тази ваза не е направена от порфир, а от близка по цвят разновидност на гранита. Тя се задържа на мястото си благодарение на голямото си тегло.

В началото на 21 век вазата се разцепила поради пукнатини, получени от замръзване на вода, попаднала в нея.

Тя била изкусно възстановена при реставрация на градината, като използвали вграждане на камък от същата шведска област, от където първоначално е бил добит материал за нея.