Нако трябваше да премине през първата сесия по химиотерапия. Бе доста напрегнат и притеснен.

Наложи се да прекара десет часа с няколко пациента, докато чакаше да го повикат.

Лора бе болна от рак от доста време. Медицинската сестра дойде до нея ѝ обясни:

– Терапията ви бе неуспешна. Ще се наложи да дойдете пак след два дена.

Лора се усмихна уморено и добави:

– Разбирам. Случват се такива неща. Ще се видим пак след два дена.

Тя взе бастуна си и понечи да си тръгва.

Когато мина край Нако, Лора забеляза страха му, изписан на лицето му. Спря се и му подаде един лист, като прибави:

– Надявам тези стихове да ви донесат утеха, както дадоха на мен.

А там пишеше:

„„Да бъде благословен Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Отец на милостта и Бог на всяка утеха, Който ни утешава във всяка наша скръб, за да можем и ние да утешаваме онези, които понасят различни мъки, с утехата, с която самите ние сме утешавани от Бога“.

Докато Нако бе в болницата, по докторските кабинети, центровете за лечение, оперативните зали и в дома си, той си спомняше стиховете подарени му от Лора.

Днес на Хари в нищо не му вървеше. Сякаш Самият Бог бе срещу него.

Ето седя цял час пред лекарския кабинет, докато дойде лекарят.

В него бушуваше всичко:

– Как може този да не съобразява с графика на другите хора. И това ми било лекар.

Изведнъж нещо затрептя като червена лампа в Хари. И посоката на мислите му се отклони в друга посока.

– Може би трябва по-добре да използвам това време, вместо да се ядосвам.

И Хари се почеса по главата.

– Например, какви въпроси да обсъдя с лекаря. Би било интересно да помисля за нещата, които ще правя през седмицата. А защо да не се помоля за Пешо, той ми се оплака, че е много депресиран. На децата ми скоро им предстои състезание, не е лошо да се помоля и за тях.

Лицето на Хари се разведри и в него настана мир.

Тази промяна в мислите, може да попречи да се появи в живота ви въпроса: Защо?

Просто приемете за някои неща, че нямат отговор и продължете напред.

Да, все още има болки за преодоляване, но разберете, Бог иска най-доброто за вас. Той се старае, да ви покаже, колко сте ценни.

Почнете да гледате на случващото се по друг начин и няма да загубите мира и радостта си.

Димитър бе стриктен във всичко. Той искаше винаги да знае дали постъпва правилно или не. За това се допитваше до Иларион свещеника на местната църква.

От известно време Димитър искаше да се премести на друга работа. Дълго умува. Накрая отиде при шефа си и му съобщи:

– Искам да се преместя в съвсем друг бранш. Искам да ме освободите от сегашната ми работа.

– Митко, – шефа му обикновено така се обръщаше към него, – не бих искал да те пусна. Ти си старателен и аз съм доволен от работата ти. Помисли добре върху решението си. Тук си свикнал, а там трябва да се приспособяваш към нови условия. Моля те остани.

Тези думи смутиха Димитър и той обеща:

– Ще помисля още малко по въпроса.

Излизайки от кабинета на шефа си Димитър бе раздвоен.

Желанието му бе едно единствено, искаше да постъпи по правилния начин.

На връщане от работа той се отби в църквата при Иларион.

Свещеникът забеляза Димитър и го посрещна съчувствено:

– Изглеждаш ми угрижен. Неприятности ли имаш?

Димитър без предисловие започна да обяснява:

– Искам да напусна сегашната си работа. Желая да работя в съвсем нова сфера, а шефа ми не иска да ме пусне. Грешно ли е да напусна, ако съм помолен да остана?

– Това няма нищо общо с християнството и греха, – каза Иларион. – Ти сам трябва да решиш как ще живееш по-нататък. В случая твой е изборът, каква работа трябва да работиш.

Димитър въздъхна с облекчение, а свещеникът продължи:

– Това е твоя живот и ти сам избираш как да го живееш, а шефа ти мисли само за бизнеса си.

Това успокои Димитър и със сигурност, той щеше да поеме новото поприще.

Но в случая питам: Това добро ли ще бъде за него или обратно, ще съжалява за избора си?

Катя и Павел дойдоха преди уреченото време. Те стояха пред кабинета на директора и очакваха да ги повикат.

В точния час вратата се отвори и двамата ясно чуха:

– Заповядайте.

Катя бързо се шмугна и се настани на един стол в ъгъла на стаята.

Павел влезе в просторния кабинет и се почувства неуверен. Той започна нервно да потупва с крак по килима.

– Исках да се срещнем, – каза директорът. – Харесах заявленията ви и поисках да се запозная с вас.

– Благодаря, – смънка Павел, но след такова насърчаващо посрещане той се почувства по-уверен.

Катя бе навела глава, кръстосала бе крака под стола и мълчеше.

– Защо поискахте да станете мои помощници? – попита директорът.

– Да бъдеш заместник директор изглежда доста забавно, – провлече думите си Павел.

– И в какво виждаш забавното? – директорът изгледа изненадано момчето.

Павел се смая. В момента главата му бе празна, а му се искаше да даде добър отговор.

Той огледа кабинета на директорът и очите му се спряха на плакат със сърфист. На него с големи букви бе изписано: „Бъди позитивен“.

Павел се усмихна:

– Предполагам, че е забавно да дойдем тук рано сутрин и да помогнем със съобщенията.

Той доби увереност и продължи.

– Би било приятно да се срещнем с други деца и да се опознаем.

Павел сияеше, той бе въодушевен.

Гледаше сърфиста и му казваше в мислите си:

„Повечето неща в това училище са забавни. Мисля, че и тази работа ще бъде не по-малко такава“.

– Харесва ми позитивното ти отношение, – усмихна се директорът. – Поздравление. Наети сте.

Двамата благодариха и излязоха съвсем объркани.

– Позитивното ти поведение ни помогна, – отбеляза Катя.

– Радостта и увереността са заразни, – топла усмивка се разля по лицето на Павел.

– Да, те карат хората да се чувстват по-добре, – намигна весело Катя.

И двамата затичаха през празния коридор. Освободеният смях кънтеше в пространството.

Павел Стълпов имаше своя фирма и тя не бе малка. В нея работеха около пет хиляди човека. Ежедневието на Павел бе постоянно натоварено.

На раменете му тежеше не само организацията на голямото му предприятие, но и  продажбите на изработеното. Той имаше помощници за това, но предпочиташе за всичко да е осведомен.

Един ден Павел падна и си удари лошо крака. Първоначално понасяше геройски болката , но страданието му стана нетърпимо.

Нареди на помощниците си какво трябва да правят и хукна да търси доктор. Той рядко ходеше на лекар, за това не знаеше къде точно да отиде.

Изведнъж се плесна по челото и извика:

– Разбира се, че при Петров. Само Стоянчо ще ми свърши работа. Все пак с него едно време бяхме съученици.

Окрилен от тази надежда, Павел се запъти към кабинета на Петров.

Няма да ви разказвам през какво премина, за да влезе без предварително записан час при съученика си, но все пак успя.

Седнал на стола Стълпов погледна с очакване Петров и бързо му съобщи:

– Разбери нямаше толкова да препирам ако не ме чакаше много работа.  Моля те, Стояне, оправи  този крак ако може малко по-бързо. Просто нямам време. Чакат ме неотложни дела.

– И преди в училище си беше такъв нетърпелив. Ще направя каквото мога, но доколкото знам работите се вършат не с краката, а ….. с главата, – усмихна се Стоян. – От край време търсят хора, които не тичат напразно, а мислят разумно и трезво.