Експерти призовават родителите да четат книги на децата си, като се започне от люлката. При изследване на деца в предучилищна възраст е установено, че ако на дете му са четени книги до този период, в ключовите области на мозъка му се наблюдава повишена активност.

Деца, на които родителите им са чели книги, по-добре се развиват. Това е заключението, направено от изследователи от Детската болница в Синсинати, САЩ. Направено е наблюдение на мозъка на 19 деца на възраст от 3 до 5 години, на които им чели истории или имитирали различни звуци. Попитали родителите на тези деца, колко често са им чели в къщи.

Оказало се, че колкото по-често им било четено, толкова по-голяма била активността на мозъка, докато слушали историите в лабораторията.

Значителна разлика се отбелязва в областите свързани със семантичната обработка на информацията – способността да се разбира значението на думите.

Освен това, четенето е активирало области на мозъка, влияещи на формирането на образи, т.е. стимулирало е въображението.

Учените сметат, че четенето много по-добре влияе на децата от гледането на детски предавания. Когато едно дете слуша история, то трябва да се събере всички подробности и детайли в главата си. Това доста се различава от гледането на екран. В първия случай мозъкът е по-активен.

Съвместното четене е полезно за емоционалното и социално развитие на детето и за формиране на добри взаимоотношения между деца и родители.

Не за първи път семейство Ганеви оставаха без пари. Дори хляб нямаше с какво да си купят. Жана отиде на работа без закуска. Тя бе подтисната и разтревожена. По пътя си мислеше, от кого да вземе малко пари на назаем.

Със същата тревога и мъка в къщи останаха съпруга ѝ и двамата ѝ сина. Тримата мъже мълчаливо обмисляха, какво да направят, за да се преборят с глада.

По-големият от синовете Светозар имаше на другия ден изпит. Той учеше задочно право, затова се опита да забрави глада и отиде в стаята да чете. Бащата Христо и по-малкия син Цанко останаха с наведени глави в хола. И двамата бяха посърнали.

По едно време Цанко стана и пусна телевизора. На екрана се преследваха коли, гърмежи и пукотевици,  на земята хора облени в кръв, поредният екшън.

– Това интересно ли ти е ? – попита Христо.

– Какво да правя? Стомахът ми къркори, ще полудея….., – запротестира Цанко.

– Поразкарай се из квартала, може и да се окаже някоя, макар и временна, работа, – бащата се опита да насочи сина си към по-полезна дейност.

– Скапан живот, – изруга Цанко. – Татко, идва ми да ……

– Ще преживеем и това някак си, имали сме и по-тежки случаи, – каза умиротворително Христо. – Ще отида в кухнята. От това, което е останало ще опитам да приготвя нещо.

Хладилникът беше празен. На масата имаше малко парче зеле, три домата, две чушки и пера от праз, В паничка бяха сложени четири сварени картофа.

Христо огледа това богатство и реши да направи от него салата. Всеки от продуктите надроби на ситно, поръси всичкото със сол и от празната бутилка олио изцеди две три капки. С две вилици обърка всичко. Гребна малко отгоре и опита, стори му се вкусно.

Зарадва се и повика синовете си:

– Хайде, идвайте да ядем!

Всеки от тримата въоръжен с вилица, седна на масата. Гребяха бързо и мълниеносно ометоха „нещото“ в голямата купа.

Христо погледна към Светозар, знаеше, че големият му син все намира кусури на всичко и го попита:

– Е, Светльо, признаваш ли ме за готвач?

– Буламача ти не беше лош, – засмя се Светозар.

– Браво, татко, – похвали го Цанко, – беше чудесно. Много бе вкусно.

Изведнъж и тримата избухнаха в смях…..

Събранието съвсем не вървеше. Всеки от изказващите говореше мудно, а последният дори приспа присъстващите.

Накрая не се стърпя и стана старата учителка Ленова. Тя беше сладкодумна жена. Като опитна педагожка тя се вживяваше в ролята на детска възпитателка. Вдигна едната си ръка, разпери пръсти и попита:

– Колко пръста има тук?

– Пет, – обадиха се неколцина.

– А еднакви ли са? – отправи тя следващия си въпрос.

– Не! – обади се дрезгав глас.

– Всеки пръст си има своето място, – започна Ленова своето наставление. – Когато ръката върши дадена работа, всеки от тези пръсти вземат участие, но всички действат като един и никой не търси кой какъв дял има в това. Така ли е?

– Да, – обади се някой вяло.

– Никой на никого не се сърди. Всеки участва според силите си …

– Аде, карай нататък, – засече я някой.

– А как се грижим за тях? Делим ли ги на големи и малки? – продължи с въпросите си Ленова.

– Не!

– Наказваме ли някой от пръстите? Е, освен ако не го ударим или чукнем по невнимание, но и тогава не преставаме да се грижим за него.

На хората им стана скучно и те с нетърпения очакваха края на историята. Ленова усети, че е прекалила с търпението им и пристъпи към края:

– Имаме равни грижи и еднаква обич към всички пръсти на ръката, за това тя е силна и се справя с най-трудните и тежките задачи, но скърбим и ни боли, ако се нарани дори един от пръстите на ръката. Така ли е?

– Правилно, – потвърди един възрастен човек седнал на първия ред.

– И какъв е края на притчата? – обади се един нетърпелив глас от задните редове.

Ленова усети, че всички очакват с нетърпение да разберат, какво точно си бе наумила да им каже и продължи ентусиазирано:

– Ако всеки си гледа работата, както трябва и ако някой пострада, вместо да го съди, му подаде ръка и му помогне, нещата няма да се затлачват така. Работата ще е спорна за всички и ще сме доволни и удовлетворени. А ние какво правим? Мърморим и негодуваме на местата си, но сме небрежни към собствената си работа, на събранията предъвкваме едно и също, някои дори успяват и да си подремнат, а резултат няма.

В залата екнаха ръкопляскания, дори и задремалите се събудиха ….

Лейди Амелия тръгна на пътешествие. Със себе си взе и семейните бижута.

Местните детективи получиха информация, че някой ще посегне на тези бижута, за това един от тях бе командирован в хотела  при богатата дама.

Малко след вечерята неизвестен мъж силно почука на вратата, а после без да дочака отговор влезе в стаята.

Когато влезлият мъж забеляза полицая се опита да обясни своето появяване там:

– Извинете, сбърках номера. Аз съм изглежда в ….. съседната стая.

Детектива веднага скочи и задържа мъжа, твърдейки, че той е очаквания крадец.

На какво основание полицая е направил този извод?

Е, сега е ваш ред. Мислете и разсъждавайте. Ако трябва още веднъж прочетете историята и сами се досетете, какво не се връзва в случая.

Ако много ви е трудно можете да повикате на помощ Шерлок Холмс, Еркюл Поаро или отец Браун.

Е, не се измъчвайте не на всеки е дадено да стане детектив.

За неуспелите да разкрият загадката ето отговора:

Мъжът е почукал на вратата. Ако той е мислел, че влиза в собствената си стая не би направил това.

Мнозина вярват, че библейските истории са чиста измислица. Но днес има много археологически находки и изследвания, доказващи, че много от ситуациите, описани в Библията са реални.

През 2014 г. четирима студенти физици от университета в Лестър решили да тестват правдоподобността на инструкции за построяването на Ноев ковчег, споменати в книгата Битие.

Те искали да разберат може ли да плува ковчег с размери 300 лакти на дължина, 50 лакти широчина и 30 лакти на височина. Един „лакът“ е приблизително 48 см. Това означава, че ковчега има дължина 145 метра, 24 метра ширина и 14 метра височина. Подобни размери имат малки модерни товарни кораби.

Библията казва, че ковчегът е направен от гоферово дърво, но никой не знае какво е това. Предполага се, че това е разновидност на кипариса, затова студентите използвали него.

Празен ковчегът ще тежи около 1,2 милиона килограма. Изчисленията са показали, че кораб под формата на кутия може да превози почти 51 милиона кг товар.

Тъй като в Библията е написано, че на борда на ковчега са били взети „от всяко създание по една двойката“, то се изчислява, че на борда на ковчега са се побрали 35 000 различни двойки животни.