Четох скоро за един съдебен процес.  Историята  ще накара всеки да се замисли относно това в какво вярва и как действа според вярата си.

Това се случило в края на миналия век. Едно селско момче отивало на училище в града, след великденска ваканция. Носело със себе си малко пари, храна и десетина яйца. По пътя момчето било убито и ограбено.

Убиецът бил заловен. Парите били похарчени, храната била изядена, но яйцата били непокътнати.

Следователят попитал убиеца:

– А защо не си изял яйцата?

– Как бих могъл да ги изям, този ден се постеше, – отговорил убиецът.

Колко страшно звучи всичко това.

Какво е всъщност постът? Само ритуал, без вяра? Въпросът има практическо значение, тъй като на убиеца му е било разкрито част от християнството, но не и истината.

Тези, които са го учили на християнство са прецедили комара, но са глътнали камилата.

Църквата и учението ѝ не трябва да се възприемат повърхностно. Действията на човека трябва да бъдат израз на това, което е в сърцето му.

През 1987 г. в Бирма към обичайните банкноти били прибавени доста страни по стойност от 35 и 70 кият.

Въпреки това, управляващият У Не Вин сметнал това за малко, за това заповядал да се изземат всички банкноти със стойност 25, 35 75 кият, без компенсации за населението и въвел нови 45 и 90 кият, тъй като тези числа се делели на девет.

През това време икономиката на Бирма била в криза. Тази реформа препълнила чашата на търпението и предизвикала бунт на студентите.

Недоволството се разраснало, което довело до общонационална акция на гражданско неподчинение.

Това вълнение влязло в историята под името „Въстание 8888“, тъй като неговите ключови събития започнали на 8 август 1988 г.

Зимата закъсняваше, а времето предлагаше добри възможности за разходки и разговори. Денис бе срещнал чичо си пред общината. Двамата решиха да отскочат до близкото кафене, да си побъбрят.

Речено сторено. Двамата бързо се озоваха на една маса под един голям чадъра на сянка.

– Представи си, ако начело на Ватикана застане човек, който тласне хората към сблъсък, – започна чичото настъпателно.

– Пети кръстоносен поход? Стига, това вече е прекалено, – засмя се Денис.

– Но това е напълно възможно да се случи, – загрижено подхвърли чичото.

– И хората ще позволят това? – Денис невярващо се усмихна.

– Зависи как ще бъдат представени нещата. Огледай се, мюсюлманското население в Европа е нараснало няколко пъти през последните тридесет години. В Обединеното кралство има повече мюсюлмани, отколкото християни. В Рим най-голямата джамия в Европа се намира на по-малко от два километра от площад „Свети Петър“, а арабски пазари има на всеки ъгъл.

Денис се усмихна:

– Това наистина е вярно. Световна столица на католическата вяра е 10% мюсюлманска и този процент постоянно расте.

– Мюсюлманите стават все по-уверени във възможностите си, – загрижено поклати глава чичото. – Ако оскверниш тяхно гробище или не уважаваш традициите им, ще излязат да протестират. Стигнали са до там, че искат отстъпки относно своята култура и начина си на живот.

– Чух, че искали равнопоставеност за религиозните си храмове, – подметна Денис.

– Ако смяташ, че тук става въпрос за равноправие и справедливост, ще бъдеш напълно прав. И аз ги подкрепям напълно. Но като християнин искам  да попитам: Къде са еквивалентните отстъпки за нас в мюсюлманския свят? В повечето мюсюлмански държави християнството е забранено или строго ограничено. Мисионерите са извън закона. Ако бъдат заловени да проповядват Евангелието, рискуват да бъдат депортирани или бити и хвърлени в затвора. В някои държава наказват всеки новопокръстен се със смърт.

– Но има и още нещо, – Денис започна да обмисля по-дълбоко нещата. – Европейците се чувстват заплашени и стават все по-враждебно настроени срещу мюсюлманите. Хората се чувстват като чужденци в собствената си държава. Така никой не е щастлив.

– Ето на турците им отказаха членство в Европейския съюз и те се чувстват обидени, – поклати глава чичото. – Кой може да ги вини за това? Щом светската власт не може да им осигури бъдеще, може би исляма ще направи това.

– Много жени са започнали отново да носят фереджета, – констатира Денис.

– А правната им система? – не се стърпя чичото. – Но това не е всичко. Организация, която работи за връщането на халифата, работи легално в Истанбул и други европейски държави. Сякаш хадисите се сбъдват.

– Какви са тези хадиси? – попита Денис.

– Това са устни предания на пророка Мохамед, записани от неговите последователи. Според тях светската власт ще бъде изместена от ислямско възраждане, а това щяло да даде начало на религиозна война. Нейната кулминация ще бъде завладяването на Рим.

– Исусее! – възкликна Денис.

– Исус или Иса, както го наричат мюсюлманите, – продължи обясненията си чичото, – щял да се върне две години след падането на Рим и щял да влезе в битка с Антихриста, който преди това е опустошил света. Иса ще спечели и последователите на Антихриста ще бъдат прокълнати. След това ще настъпи края на света.

– А ти какво мислиш, че ще се случи? – попита  Денис.

– И аз бих искал да зная. Единственото, което знам сега е , че живеем в смутни времена. Бъдещето зависи от ценностната система на хората.

Денис гледаше втренчено някъде напред.

– Историята е голям звяр, – продължи чичото. – Мислим, че можем да го опитомим и да го водим в посоката, която искаме. Хората най-сетне трябва да проумеят, че Бог е над всичко това.

Веднага след като запали фенера, художникът отиде до прозореца и затвори капаците. Избра едно от големите платна, облегнато на стената, занесе го до големия статив и го сложи в средата на стаята.

Направи няколко крачки напред и го разгледа внимателно. Върху тази картина беше работил повече от три години. На нея бе изобразена сцената, в която Юда предава Исус в Гетсиманската градина и войниците го арестуват.

Докато разглеждаше картината по тялото на художника премина ледена тръпка и космите по ръцете му настръхнаха.

Той няколко пъти бе прерисувал Юда. Беше заличавал бягащия мъж, но спираше, преди да стигне лицето и ръцете.

В последния момент бе добавил свидетеля отдясно с фенер на мястото на апостол Йоан.

Картината бе истински триумф. Художникът знаеше това, но тя можеше да се окаже и смъртната му присъда.

Рисувайки тази картина той осъзнаваше каква безумна смелост бе демонстрирал. Бе нарисувал реална личност, която с дейността и действията си заплашваха Христовата църква.

В същото време художникът бе поставил и себе си на картината. В десния край на платното една объркана и уплашена фигура, гледаше безпомощно случващото се.

Бореше се с демоните, които картината събуждаше у него от известно време насам. Много пъти си бе мислил да я изгори. Веднъж дори полетя към нея с нож, но в последния момент хвърли ножа и се свлече на земята, облян в сълзи.

– Не мога да я унищожа, – крещеше художникът. – Не мога да обвиня и онзи богохулник в расо за предателството му.

Беше се опитвал да промени главните действащи лица, превръщайки ги в образи на учениците на Христос, но това се бе оказало невъзможно.

– Господи, Ти ли искаш да остане платното така? – стенеше художникът.

Той искаше да се отърве от картината. Не можеше да я унищожи сам и знаеше това много добре. Сега тази картина не принадлежеше на него, а на историята, но не можеше и да живее с нея.

Художникът взе един парцал и изтри потта от челото си. След голямо усилие на волята взе решение:

– Ще я продам, но с едно единствено условие. Този, който я купи да не я показва на никого, дори и на приятели, докато  е жив този, който съм изобразил като Юда на картината.

Така картината бе запазена за поколенията.

Група британци се насочила към Северния полюс. Те не били изследователи, нито любители на екстремните пътешествия. Просто решили да играят там ръгби.

Тази инициатива не била просто за удоволствие. Целта им била много по-благородна.  Те искали да поставят нов рекорд на Гинес, за да съберат пари за сираци и деца с увреждания в Обединеното кралство и Ирландия.

Като начало трябвало да преодолеят сложния път към мястото, където щели да играят. Тяхната издържливост била изпитана от ледения вятър и температура по-ниска от -30 градуса по Целзий.

След пристигането си, трябвало да маркирате мястото в пълно съответствие със стандартите на световната асоциация по ръгби. И едва след това започнали да играят.

Сред участниците били бившите английски играчи по ръгби Тим Симпсън и Оли Филипс, които в миналото са били световни звезди в този вид спорт. Всеки от тях оглавявал по един отбор. С резултат 17:14 спечелил отборът на Симпсън.

Между другото, това е първата играта на ръгби, която се е провела на Северния полюс.