Моряците познаваха острите скали на този бряг. Това място не веднъж им бе погаждало лоши номера. Множество кораби се разбиваха в скалите и хората гинеха.

Именно на този бряг се бе появила малка спасителна хижа.

Хората в нея постоянно бодърствуваха и търсеха денем и нощем, този, които бяха попаднали в опасност, след разбиването на кораба им.

Така множество животи бяха спасени от малка група смелчаци.

Постепенно това място стана известно. Много от спасилите се искаха да останат и да помагат с каквото могат.

– Готови сме да дадем своето време, енергия и средства, за да подкрепим тава начинание, – казваха въодушевени те.

Закупиха се нови лодки. Обучени бяха няколко екипа за спасяване на корабокрушенците. Малката хижа започна да расте.

Но ….. някои от хората започнаха да негодуват:

– Това място е непривлекателно, а сградата е лошо обзаведена. Трябват нови мебели и оборудване.

Всичко, което бе грубо и ръчно изработено бе изхвърлено. Събориха старата сграда и на нейно място построиха нова.

Но това популярно място промени предназначението си. Започна да се използва като клуб за публични събирания.

Спасяването на животи. Грижата за корабокрушенците. ….. започна да се прави много рядко.

Хората в новата сграда почти не се интересуваха от спасителни мисии и предизвикателствата на морето. Те наеха професионални екипажи и спасителни лодки, които да извършват тази дейност.

Първоначалното предназначение на първите ентусиасти не беше напълно забравено. Спасителните мотиви все още доминираха в декора на новата сграда.

Един ден край брега се разби голям кораб. Спасителните екипи доведоха измръзнали, мокри и полуудавени хора. Те бяха уплашени, а някои от тях бяха и в шок.

В красивата сграда настъпи безпорядък и хаос.

– Незабавно да бъде построена душ кабина отвън и далеч от клуба, за да могат жертвите от корабокрушението да бъдат почистени преди да влязат, – развика се един от по-инициативните в клуба.

След случилото се членовете на клуба размениха гневни думи.

– Трябва да се сложи край на животоспасяващия клуб и всички контакти с жертвите на корабокрушението.

– Това пречи на социалния ни живот, отваря врати за хора, които не ни принадлежат.

– Но нали това бе основната ни цел. Да обслужваме всеки, които се нуждае от помощ, независимо от красотата, размера и украсата на клуба.

Хората се разделиха и се появи нова спасителна станция на същи бряг, в която хората искаха да спасяват корабокрушенци на разбилите се кораби в тези води.

Минаха години и новата спасителна станция премина през същите конфликти и се появи нова сграда.

Историята продължи да се повтаря.

Сега ако отидете на този бряг ще откриете експлозивни и впечатляващи клубове, принадлежащи на блестящи професионалисти, които са загърбили всяка мисъл за спасяване на животи.

В тези води все още се случват корабокрушение, но повечето от жертвите не се спасяват. Давят се, но изглежда много малко хора се интересуват от това.

Много е неприятно, когато не ви разберат, но още по-лошо е, ако не осъзнаете какво има предвид отсрещният.

Огнян седеше объркан и неразбиращ.

Бяха го посъветвали:

– Чети Словото, там всичко ясно е написано.

И Огнян четеше:

– „Обичайте се един друг“.

А си мислеше: „Нима Господ иска да търпим греха на другите?“

– „Всичко съдействува за добро на тия, които любят Бога“. Това означава ли, че всяка история ще има щастлив край? – питаше се Огнян.

– „Наистина ще те благословя премного и ще те умножа и преумножа“. Та това е великолепно, – възкликна Огнян. – Ще бъда здрав, богат, щастлив и няма да имам проблеми.

До какви нелепости достига човек, когато погрешно разбира това, което му казва Бог. А това обикновено води до разочарование, обезсърчение и неудовлетвореност.

Не се напрягайте над всяка дума, израз или постановка. Оставете Неговият тих и нежен глас да говори в сърцето ви чрез Слово Си.

Живееше някога един беден човек. Той не се оплакваше от нищо и се радваше на малките неща.

Светът край него бе жесток и безмилостен. Беднякът имаше една мечта, да промени този свят.

Един ден му хрумна идея:

– Ще започна да разказвам на хората истории, – каза си той. – Може би чрез тях ще събудя желанието за добро и те ще станат щастливи.

Мъжът седна на площада и започна да разказва.

Възрастни, младежи и деца се спираха да го слушат за малко, а после си тръгваха. Беднякът знаеше, че за един ден няма да може да промени света, затова постоянстваше.

Всяка сутрин той заставаше на едно и също място и разказваше. Хората, които се спираха да го слушат намаляваха. Някой дори му се подигра:

– Този не е на себе си.

Но той продължаваше да разказва истории за любовта, чудесата и доброта.

Мина време и вече никой не се спираше да го слуша. Това не го обезкуражи. Той затвори очи и продължи да разказва своите истории.

Една вечер някой го дръпна за дрехата и разказвачът отвори очи.

Пред него стоеше млад човек, който подигравателно го попита:

– Не виждаш ли, че никой не те слуша? Защо си губиш времето?

– Обичам хората – отговори разказвачът – и бих искал да са щастливи.

Младежът се засмя:

– И какво стана? Чуха ли те?

– Не.

– Тогава защо продължаваш? – гласът на младежа бе пропит със съчувствие.

– Ще разказвам истории до края на живота си. Преди исках да променя света, а сега разказвам, за да не може светът да промени мен.

Нина бе едва четири годишна, но усърдно опознаваше света. Тя непрекъснато се въртеше край баба си Недялка и слушаше безкрайните и истории, далечни спомени от миналото.

Това и бе останало само на старицата. Загубила зрението си преди две години, нищо друго не можеше да прави, освен да разказва на внучката си.

Нина награбила по две три кукли, коя за косата, коя за краката, сядаше до баба си у слушаше.

Малкото дете често чуваше тежките въздишки на баба си и за това все я питаше:

– Бабо, лошо ли ти е? Да ти донеса вода?

Бабата тихо с дрезгавия глас отговаряше:

– Нищо не ми трябва, чедо.

Но веднъж както се бе умислила, от устата на Недялка се отрони с въздишка следното:

– Лошо, много лошо.

– Какво е лошо, бабо? – попита Нина.

– Скоро ще умра ….

– И какво от това? – малкото дете протегна любопитно врътлето към баба си.

– Не ми се иска, – отговори с въздишка бабата.

Нина се засмя:

– Нищо, бабо.

– Как така нищо? – недоумяваше старата жена.

– Нали Христос е възкръснал? – попита Нина.

– Да, възкръснал е, – потвърди Недялка.

– Тогава и ти ще възкръснеш, – уверено каза Нина.

– А, добре … – съгласи се възрастната жена, удовлетворена от отговора на малката.

Недялка бе на 92 години и скоро почина, но без страх във сърцето. Христос възкръсна, от което следваше, че и нея я чака същото.

Атанас бе винаги искрен. Каквото му бе на душата, това изричаше с устата си. Днес също не бе по-различен от друг път, когато споделяше мислите си с бай Димитър.

– Да служа на другите не ми идва отвътре, – призна си той. – Аз съм егоцентричен човек. Харесва ми да върша нещата по моя си начин. Е, с това съвсем не се гордея, но за съжаление е истина.

– Не си единствения, – поклати глава бай Димитър. – Всички малко или много сме егоцентрични.

– Така е, – съгласи се Атанас. – Просто по природа сме егоисти. Дори не е нужно да учиш детето ти да бъде такова.

–  Според Исус животът не е само за нас и въпреки всичко в нашата култура се опитваме да правим, и искаме нещата да са „по нашия начин“. Един от най-бързите способи да забравим Бог е да сме обзети от „себе си“. За това Исус ни приканва: „Ако някой иска да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и нека Ме следва“ .

– Ясно е , че Бог иска нещата да става по Неговата воля, – изпъшка притеснено Атанас. – Е, нямам се предвид „допълнително месо без гарнитура“.

– Като става дума за храна, виж какво казва Исус по този въпрос: „Моята храна е да върша волята на Онзи, който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело“. Това е различен вид хранене. То е с Божествена насока.

– Светът край нас крещи: „Вземи всичко, което можеш! То е за теб!“ – отбеляза Атанас.

– Но Бог иска да допринасяме нещо за другите, а не само да консумираме предоставените ни блага, – наблегна бай Димитър. – Вместо да се фокусираме върху нашите желания, ние сме призвани да откликнем на нуждаещите се. Това променя начина ни на живот и се отразява на историята ни.

– Поне за мен това не е толкова лесно, – тъжно каза Атанас. – Вярно е, че понякога съм се насилвал да правя това или онова, но не изпитвам никакво удовлетворение.

– Решението да служиш може да не ти идва отвътре, – засмя се бай Димитър. – И при мен не винаги беше така. Но разбрах, че служенето не е нещо, което правим. Ние сме призовани да работим за хората, защото когато постъпваме така, ние ставаме като Христос.