Това бе малко градче в планината. Тук хората се забавляваха по различни начини.

Едни караха ски през зимния сезон. Други правеха туристически походи до известни местности, скали или пещери.

Колоезденето бе на почит, нямаше човек, който да не кара колело, дори нагоре по баира.

Имаше и такива, които ходеха до планинското езерце, само за да хвърлят камък и да гледат образувалите се вълни.

Навсякъде, където се забавляваха имаше смях и усмивки.

Веднъж малката Юлия изненада родителите си със следното изказване:

– Мисля, че Исус обича смеха, защото ние обичаме да се веселим и усмихваме.

Атанас и Даниела се спогледаха. До сега не си бяха задавали подобни въпроси, но това което дъщеричката им каза, ги накара да се замислят.

След дълго мълчание Атанас обяви:

– Навярно Исус обича забавленията, защото ние обичаме да правим това, а нали сме създадени по Негов образ и подобие.

– Някои хора се чувстват виновни, че се забавляват, че се шегуват или се наслаждават на живота, – отбеляза Даниела.

– Нима Бог е безчувствен и чака само да направим нещо лошо и да ни се нахвърли? – ококори очи Юлия, като се задъхваше. – Трябва ли да бъдем сериозни през цялото време?

– Това противоречи на истината, че Той е любящ и пълен със състрадание, – плесни с ръце Даниела. – Вижте радостта, която блика от бебета и децата. Те са вложени от Бог.

– Когато имаме свободно време и пълним с радост резервоарите си, трябва ли да се смятаме за виновни? – повдигна вежди Атанас. – Нима смятате, че Той не иска да сме щастливи?

– Когато погъделичкам някое розово бебе и то се усмихне, толкова много му се радвам, – отбеляза Даниела.

– А как си реагирала, когато си видяла как малко дете храни малко животинче? – попита Атанас.

– С умиление. Понякога дори очите ми се пълнят със сълзи от радост, – усмихна се Даниела.

– Бог изпитва същото към нас, – заяви Атанас. – Исус се радва, когато отделяме време за почивка, релаксираме, ….., но не злоупотребяваме със свободата, която ни е дал.

Юлия и Даниела бяха напълно съгласни с това.

„Все пак ще напълни устата ти със смях и устните ти с възклицание“.

Жегата си е жега. Човек не може да избяга от нея, но поне даваше възможност на случайно събрани хора на сянка да си поприказват.

Така се случи и с една група младежи, потърсили закрила под едно голямо дърво.

– Забелязал ли си, че емоционалните състояния са свързани със съпътстващи мисловни потоци? – попита Кирил.

– Така си е, – забеляза Марин. – Ако на душата не ѝ е добре, тогава в главата се появяват подтискащи мисли.

– Трябва да се осъзнае, – наблегна Станимир, – че мислите в главата възникват сами от емоциите, които преобладават в ума.

– За това е необходимо да се проследяват и наблюдават, – обади се и Миглена.

– Повечето хора изобщо не могат да разберат от къде идват тези мисли ….

Кирил бе прекъснат от Станимир:

– Ако мислите са наши, можем да ги спрем, дори да ги контролираме.

– И тогава може би ще имаме мир и спокойствие?! – отбеляза Кирил.

До сега Христо само слушаше и не се обаждаше, но накрая обяви:

– Има Един, Който дава мир такъв, какъвто никой не може да даде …

– И Кой е Той? – възкликнаха останалите в един глас.

– Исус Христос, – отговори Христо.

Една част от групата погледнаха с насмешка и добавиха:

– Пак Бог?

А Христо изненадано попита:

– Че кой друг?

Само Кирил се замисли и реши по-късно да поговори насаме с Христо.

Кой знае може би той щеше да достигне до Истината.

Бе празник, а Петър и Слави се бяха събрали, за да се видят и си поговорят.

– Ние сме уверени в някой факти въз основа на определени доказателства, – наблегна съвсем сериозно Петър.

– Така е, – съгласи се Слави. – Например астрофизиците приемат теорията за „големия взрив“ въз основа на данните, събрани от науката за Вселената, а историците смятат, че Петър I е воювал с Карл XII на базата на свидетелства, оставени от съвременниците им.

– Виж, – поклати глава Петър, – Бог ни дава достатъчно основания да вярваме в Него, както в творението, така и в свидетелството за възкресението на Христос. Защо толкова много хора не са убедени от тези свидетелства?

– Знаеш, че дълго време бях атеист, – подчерта Слави. – За мен нямаше достатъчно доказателства, които да ме убедят в съществуването на Бог, Христос и т.н.

– Добре, – усмихна се Петър, – ако наблюдаваш някое друго събитие, различно от Възкресението на Христос или изливането на Духа на Педесетница в историята, не би се усъмнил нито за миг в него нали?

– Разбира се, – съгласи се Слави, – но никое друго събитие не изисква от мен да променя целия си живот.

– Ето това е, – плесна с ръце Петър. – Проблема с неверието е по-скоро свързан с волята, отколкото с интелекта. Хората често не вярват в това, което не ги устройва.

– Ако наблюдаваш, който и да е дебат, ще забележиш, че участващите в него отказват да приемат факти, които биха могли да застрашат тяхната политическа или национална вярност.

– Забележи, – повдигна показалеца на дясната си ръка Петър нагоре, – Евангелието изисква не само промяна на някои от нашите зависимости, то изисква пълно преосмисляне на целия ни живот.

– Нашата беда е, че ние самите искаме да бъдем царе в живота си, – въздъхна дълбоко Слави, – а когато дойде истинският Цар, на когото трябва да принадлежим, ние никак не се радваме на това.

– Напълно съм съгласен, – почеса се по главата Петър, – грехът не е просто отделни лоши дела, а яростен и горчив бунт, винаги готов да избухне към Бог и ближния….

– Ние не искаме той да царува над нас, – прекъсна го Слави, продължавайки мисълта си.

– Светият Дух изцелява сърцето ни и ни дава възможност да приемем истината, а грехът ни прави непокорни и недоверчиви. Нашият Утешител изгражда в нас способността да се подчиняваме и да се доверяваме на Христос. Волята ни, поробена от греха, придобива свобода, когато се обърнем към Бога.

Слави попадна под влиянието на силната емоция обхванала Петър, се усмихваше и спонтанно размахваше ръце в знак на съгласие.

А Петър още по-настървено излагаше мислите си:

– Под влиянието на греха ние не се доверяваме на Божията милост, на Неговото желание и способност да ни спаси. Светият Дух ни вдъхновява със твърда увереност в Божията любов. Защото не получихме духа на робството, за да живеем отново в страх, но приехме Духа на осиновението, чрез който ние викаме: „Авва, Отче!“ Същият този Дух свидетелства с нашия дух, че ние сме Божи деца.

Очите на двамата горяха, а лицата им сияеха от радост.

Валя цял ден. Ту роси, ту трещи и светкавици раздираха небето, но това не попречи на две момчета да се съберат заедно и да говорят…

Нека се приближим и да ги чуем сами.

Станко самоуверено говореше:

– Никой не може да ме изненада с твърдението, че има Божи съд, но честно казано много ме изненадва Неговата благодат.

– И аз не съм се съмнявал, че ще има Божи съд, – усмихна се Пламен. – Ето ти и доказателството. Светкавици над Содом, огън над Гомор. Чиста работа!

– Такъв вид дисциплиниране са разбира веднага, – махна неопределено с ръка Станко. – Логично е…. Но Божията благодат?

– Всичко друго, но не и това, – плесна с ръце Пламен. – Виж, Петър се отрече от Христос, преди да проповядва за Него. Разбойникът разпънат на кръста до Исус, обречен да отиде в ада, за миг усмихнат заминава за небето.

– Намери ми един, който е дошъл при Бога да търси благодат и не я е получил? – Станко предизвикателно погледна приятеля си.

Пламен тръсна глава и добави:

– Бог дава много повече благодат, отколкото можем да си представим.

– Хайде да не разводняваме истината, – сбърчи нос Станко. – Най-малко искам да компрометирам Евангелието, но едно съм сигурен в едно, че когато стигнем на небето ще бъдем изненадани …

– От какво? – прекъсна го в недоумение Пламен, гледайки пламналото му лице.

– Че там ще видим някои хора, – отговори Станко.

– Някои от тях пък могат да се изненадат, че виждат нас там, – ухили се Пламен.

Невена непрекъснато наблюдаваше съученичката си Катя, която според нея бе много красива и популярна сред всички в училище, затова често си казваше като я гледаше:

– Ех, ако бях като нея! …… А какво съм аз? ….. Мразя се такава, каквато съм.

Един ден Невена призна пред Катя:

– Мисля си, че ако бях като теб, щях да се харесвам повече.

Съученичката ѝ се засмя и простичко обясни:

– Ти не искаш да бъдеш Катя, а искаш да имаш свободата, която виждаш и добрата новина е, че можеш да я имаш.

– Каква свобода? – Невена тръсна глава неразбиращо.

– Истината е, че когато правим сравнения въз основа на това, което виждаме отвън, това ни пречи да разберем сърцето на даден човек. Знаеш ли, преди аз тайно негодувах поради Божието дело в живота на другите, особено когато това водеше до успех? Това да се радваш поради Божието намеса за друг човек не омаловажава Божието работа в твоя собствен живот.

– Ако не се радвам за успеха на другите, това може ли да повлияе на желанието на Бог да работи и чрез мен? – уплашено попита Невена.

– Ако негодуваш против победата им, това вече е проблем. С други думи казано ти си изградила крепост, която трябва да събориш.

– Какво да правя? – нервно изпъшка Невена.

– Признай пред Бога завистта си и го помоли да я премахне от сърцето ти …
– И това ще помогне ли? – прекъсна я невярващо Невена.

Катя се засмя и прегърна съученичката си, след което добави:

– Пробвай!