Милена е естествена блондинка. Не можеше да се каже, че е глупава, но като се казва и при по-старите жени се получават гафове.

Заболя я ухото. Джипито  ѝ предписа преди лягане да пъха тампон от памук в ухото, който предварително е намазан с мехлем. Дори ѝ бе обясни, как да го направи.

Но за беда, тампона остана в ухото, то стана горещо, а болката непоносима. Трябваше нещо да се направи.

Милена взе такси и отиде направо в болницата. Почака в приемната, докато сестрата я покани да влезе в кабинета.

Доктор Добромиров бе много уморен, тази нощ им бяха докарали хора от две катастрофирали коли, след това имаше пребит младеж след запой с приятели, един инсулт и инфаркт на двама възрастни, … с други думи много тежка нощ.

– Кажете от какво се оплаквате, – уморено каза Добромиров.

– Тази седмица ме болеше ухото, ходих при нашият лекар и той ме посъветва … – и тя му разказа цялата процедура с тампона и какво се бе случило.

– Елате и седнете на този стол, – каза Добромиров – и се приготви да измъкне от ухото на девойката чуждото тяло.

Приготви инструментите си и насочи огледалото, което висеше на челото му към злополучното ухо.

Той внимателно го огледа, но там нямаше нищо, смръщи вежди и високо каза:

– Странно, но в това ухо не виждам никакъв тампон.

Милена мило му се усмихна:

– Не е изненадващо, защото, това е другото ухо.

Добромиров повдигна рамене изненадано и попита:

– А защо не ми казахте още в началото?

– Вижте, аз не съм лекар. Та вие дори не ме попитате, кое е ухото. Предположих, че това си е някаква ваша методика ….. и не се намесих, не исках да ви се бъркам в работите.

Добромиров въздъхна дълбоко, загадъчно се усмихна и освободи ухото ѝ от тампона, който и създаваше неприятности.

Това се случи преди четири години. Дора много добре си спомняше този ден.
Тя вървеше към фермата с един кош, а в църквата имаше опело.

Извикаха я две жени, които седяха на пейката. Дора не ги бе виждала по-рано тука. Едната бе на педесет и изглеждаше на добре обезпечен човек. Другата бе по-млада и също така стилно облечена, навярно дъщеря ѝ.

Дора ги приближи.

– Можете ли да ми кажете, кога ще свърши всичко това? – Махна с ръка по-възрастната към църквата. – Искам да си запаля свещ.

– Вие и сега можете да влезете, – каза Дора. – По време на опело това не е забранено. Те са в дясно, а вие отидете към светилника, който е от ляво. Там е свободно и никой няма да ви пречи.

– Не, няма да отидем. Ще почакаме.

– Ще трябва дълго да чакате. Опелото скоро почна.

– Няма нищо. Все още ми е рано да гледам …..смърт, гробове. Рано ми е да мисля за всичко това, – каза с раздразнение жената, а дъщеря ѝ закима в знак на съгласие.

В църквата имаше опело на момче. Двама мъже изнесоха майка му, която бе изпаднала в безсъзнание.

Дора си спомни думите на баща си: „Живей всеки ден, сякаш той е последния“.

И тя отиде при жената и дъщеря ѝ и им говори, че никой не знае кога ще дойде денят му, но човек трябва да бъде готов за него …..

Мина цяла година. Дора влезе в църквата и там завари младо момиче, което ѝ се усмихна.

– Дойдох да запаля една свещ, – това беше дъщерята на онази жена, „за която смъртта, гробовете, бяха неща , за които е много рано да мисли…“

– Как е майка ви? – попита Дора.

– Тя почина преди един месец. Инсулт. Щяхме да пътуваме  на екскурзия в Европа, но…

– Много съжалявам, – каза Дора.

А в главата ѝ започна да се върти като досадна муха мисълта: “ Твърде рано е да мисля за всичко това…“

Венета се прибираше у дома. Качи се на маршрутката и потегли. Оставаха ѝ още две спирки, когато видя човек лежащ на асфалта.

Той бе на средна възраст, облечен прилично. Изобщо не приличаше на пияница или скитник. Дори очила имаше на лицето си.

Венета бързо слезе от колата.

Човекът бе изпаднал в безсъзнание. Не реагираше на докосване и повикване.

„Нима само аз съм забелязала човекът лежащ на асфалта“? – помисли си тя.

Огледа се наоколо, но видя само забързани хора.

„Нима е мъртво пиян? – продължиха неспокойните ѝ мисли – Изключено. Хора, кажете как поставяте диагноза на един паднал човек, докато минавате край него. Ами ако това е инсулт?“

Докато чакаше бърза помощ от там минаха стотици хора.

Искаше ѝ се много по-бързо да дойде линейката и лекар да се погрижи за този нещастен човек.

„Нима тези хора наоколо имат проблем със зрението“? – отново възнегодува тя.

Помогна и млад човек, който излезе от едно малко магазинче. Тя бе забравила, как се вика бърза помощ по телефона, та той звънна вместо нея.

– Благодаря ви, – каза Венета.

– За какво ми благодарите? И аз съм като вас минаващ от тук.

Тя не можеше да не благодари, защото в тази ситуация се чувстваше безпомощна и сама.

От ближния зависи нашият живот. А кой е нашият ближен? Това не са ли хора, които се нуждаят от помощ ни?

Добре известно е, че ученето и овладяването на чужди езици влияе на човешкия интелект. Предишни изследвания показват, че хората, които говорят различни езици, старческото слабоумие се появява много по-късно. Въпреки това, ние вече знаем, че рискът от инсулт при полиглот е много по-ниска, отколкото при монолигвистите.

Изследователи от университета в Ланкастър провели изследване, което доказа, че рискът от инсулт при полиглот е много по-ниско от това на тези, които говорят само един език. Освен това, хора владеещи няколко езика, по-леко и значително по-бързо се възстановяват след инсулт.

Всичко това се обяснява много просто. Активната работа на основния орган на нервната система предотвратява проблемите с кръвоносните съдове и намалява риска от инсулт.

Евгени беше известен вече писател. Той пристигна в града и смяташе да започне новата си книга.
Но нещо му прилоша, изгуби съзнание, а когато дойде на себе си не знаеше кой е и къде е.

В този нещастен ден Игнат минаваше по улицата, както обикновено и видя бездомен човек. Дрехите му бяха скъсани, а на краката си нямаше обувки.

Времето бе много студено и Игнат се съжали над човека, съвестно му бе да го остави на студа, а скоро щеше да дойде нощта, когато температурите се понижаваха още повече.

Той го подхвана под мишниците и го заведе в дома си.

– Как се казваш? – попита го Игнат.

Мъжът вдигна рамене, което много изненада младежа.

– Как попаднахте на улицата, в това студено време?

Мъжът отново вдигна рамене.

Игнат усети, че тук има нещо друго, което му се изплъзваше, но за това реши да мисли по-късно.
Той даде на мъжа дрехи и му предложи храна. Бездомникът се нахвърли към нея и започна да поглъща големи залъци хляб, натопени в яденето.

След това Игнат му зададе още няколко въпроса, но отговор не получи.

– Явно този човек е получил инсулт, като дядо Димо на село и за това нищо не помни, – мислеше си Игнат. – Трябва да му помогна, да намери близките си и тогава може би ще си спомни.

Игнат седна пред компютъра си, помести снимка на бездомника в една от социалните мрежи и разказа как го е намерил.

Хората се отзоваха бързо и пишеха на младежа:

„Какво можем да направим за него?“

„Абсолютно нищо ли не помни, поне името си?“

„Дали има близки?“

Въпроси , предположени и догадки непрекъснато се въртяха из чата.

Изведнъж се появи съобщение, което бе по-различно от тези, които до сега бяха писали.

„Много ми прилича на Евгени Храмов. Ако наистина е той, би трябвало да сте чели поне една негова книга. Доста интересно пише.“

Това съобщение раздвижи още повече нещата. Някои предложиха да се обадят на жена му или децата му, ако има такива.

И наистина се обадиха в дома му. Отговори им притеснен женски глас:

– Евгени замина за град К. , да пише поредната си книга , но не се е обаждал, а и в хотела го няма….. От два дена се мъча да се свържа с него…

– А по мобилният му телефон не звъняхте ли?

– Той е против такава техника и няма мобилен, говори само по обикновен телефон, – обясни жената.

Тогава ѝ разказаха за дебатите в Интернет относно един премръзнал човек на улицата. Жената веднага пожела да види снимката.

Когато включи компютъра си и видя бездомника, извика:

– Евгени, мили мой, какво е станало с теб?

След това всичко се разви много бързо. Писателят бе прибран в дома си, а лекар установи, че е преживял инсулт и за това бе загубил паметта си.