Имало едно време едно семейство мишки. То живеело в красиво пиано. Техният свят често се изпълвал с красива музика.

Мишките, наслаждавайки се на прекрасните звуци, се питаха:

– От къде идва тази вълшебна музика?

– Кой я създава?

– Сигурно е пианистът, – реши най-старата мишка от тях.

Те не го виждаха, но усещаха, че е някъде наблизо.

Един ден една от малките мишки, тя бе много смела, реши:

– Ще се изкача по пианото и ще разкрия тайната за раждането на прекрасната музика.

Когато навлезе по-навътре в музикалния инструмент, мишката откри, че в него има метални струни, които като трептят и вибрират издават тайнствените звуци.

След това откритие мишките изоставиха вярата си в съществуването на пианиста.

– Металните струни създават красивите звуци, – казваха си те.

След известно време друга мишка достигна нови върхове на познанието.

– Малки чукчета с подложки от филц, – обясняваше тя, – подскачат и танцуват по струните. Така се ражда музиката.

Старата вяра в металните струни също надживява възрастта си и сега мишките живееха в един просветен и научно обоснован свят.

А през това време пианистът продължаваше да създава своята прекрасна музика.

Бай Манол цял живот се занимаваше с мазилки и мозайки. Той бе ревностен християнин, но трудно разбираше Библията, когато я четеше. Дори това, което чуеше в църквата не оставаше в него. Сякаш някой го помиташе от главата му за броени минути.

Ако се опиташе да обясни на някого за Бога, много се тревожеше, за това заекваше, запъваше се и накрая млъкваше.

Бе на 60 години и всички го уважаваха и ценяха, за уменията в професията му.

Въпреки напредналата си възраст, Манол продължаваше да работи.

Околните му казваха:

– Имаш всичко: жена, деца, дом, …. Успокой се най-сетне и си почини.

А той навеждаше глава и кротко отговаряше:

– Как мога да спра да работя? Нали трябва да помагам на децата.

Много от познаващите го християни казваха за него:

– Той силно е привързан за материалното.

– От там идва и желанието му да печели още повече.

Един ден бай Манол падна от скелето и си счупи крака.

Тогава всички си рекоха:

– Е, сега навярно ще му дойде ума в главата и най-накрая ще спре.

Но когато се възстанови Манол отново бе на работа.

Един ден се бяха събрали група християни и споделяха помежду си, какво Бог е направил за тях. Сред тях бе и Манол.

Дойде и неговия ред. Повечето го изгледаха скептично, но очите му искряха.

– Бог много силно се проявява в работата ми. Такова нещо никога, никъде не съм виждал. Цял живот мажа. Станах професионалист в това. Знам всички тънкости на занаята. Но когато се предам на Бог и стана инструмент в ръцете Му, стават чудеса. Слагам мазилката и само с едно движение я заравнявам. Гледам и очите ми се пълнят със сълзи, защото знам, че не аз съм го направил, а Бог чрез моите ръце….

Изведнъж присъстващите разбраха, че Манол не бе тичал само за пари, а за да се изяви Божията сила чрез него.

Никола много обичаше своята цигулка. А с каква нежност той се отнасяше към нея! Слагаше я на гърдите си и ласкаво я докосваше с пръсти. Сякаш целият му живот бе свързан с нея. А не беше ли така?!

Забележете как я настройва само!

С непоколебима и решителна ръка я взема. С резки и бързи движения удря по струните. И когато те затрептят, сякаш от болка, Николай съсредоточено си накланя главата към нея и внимателно се заслушва в първите ѝ звуци.

Когато тонът се окажеше фалшив, той изпъваше струните още повече или малко ги охлабваше. За това му помагаше винт, който завърташе наляво или надясно с ръката си.

Освободила се от напрежението, цигулката усещаше нов удар по струните и онова съсредоточено внимание, целящо музикантът да чуе съвсем нови звуци.

И ето лицето му се озарява от усмивка. Той хваща лъка. Чисти и нежни тонове се завихрят и издигат, изпълвайки стаята с изящна, пленителна и смайваща музика.

Така може би се отнася и Бог с теб.

Твоят Създател те обича повече, отколкото цигуларят своя инструмент. Когато усети нестабилните звуци в душата ти, Той измъчва струните на сърцето ти с болезнено страдание. След това накланя глава и се вслушва в теб.

Но до ухото му стига яростно мърморене, а сърцето Му кърви за теб. Повтаря ударите и очаква да чуе желаните звуци:

– Не както аз искам, а Твоята воля да бъде.

Такава мелодия гали слуха Му.

Запомнете, Той не ще намали ударите Си, докато пречистената душа на всеки от нас не се слее с кристално чистите и безкрайни мелодии на Неговата същност.

Слънцето грееше и излъчваше топлина, макар че бяхме още януари.

Днешния ден бе почивен, но в душата на Захари Спасов се таеше напрежение. Той бе излязъл да се разсее и поразвлече.

В парка срещна приятеля си Григор Смеянов.

– В какво време живеем само, – въздъхна тежко Захари. – Нервите ни са изпънати, като струни на музикален инструмент, до край и всеки момент могат да се скъсат.

– Откакто изобретиха електронните часовници много неща се измениха, – скептично додаде Григор.

– Че какво ни пречат часовниците? – попита Захари.

– Сега ние отделяме много време на умните си часовници, смартфоните и лаптопите си. Темпът на животът ни е станал по-бърз. Даже нашето „спокойно“ ходене се ускорява, – поясни Григор.

– Това е вярно особено за градовете, – съгласи се Захари, – а това оказва негативно влияние на здравето ни.

– Знаеш ли, – Григор вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – един професор бе казал, че ние се движим бързо и все по-бързо. И отношенията помежду ни са такива. Това енергично движение ни кара да мислим, че всичко може да стане веднага, на момента.

– Може ли изобщо да се контролира времето? – попита изпълнен със съмнение Захари.

– Тайната за управлението на продължителността за извършване на нещо, не се състои в това да се забързват нещата или да се забавят, – загадъчно се усмихна Григор.

– Тогава в какво? – очите на Захари искряха от любопитство.

– Единствено в пребъдването в Бога.

– Какво означава това? – недоумяваше Захари.

– Това е да прекараш повече време с Господа, – обясни Григор. – Този, Който ни е формирал, знае нашите цели и планове, най-добре може да ни упъти към най-добрият вариант.

– Тогава какво да правим? – Захари повдигна отчаяно рамене.

– Нашето време на земята не е вечно. И все пак ние можем да го управляваме разумно, не от гледна точка на часовника, но като даваме всеки ден на Бога. С Него ще бъдем навреме, сега и завинаги. Така и Моисей ни съветва да се обърнем с молба към Господа: „Научи ни да броим дните си, че да си придобием мъдро сърце“.

Един цар отишъл на лов. Придружава ли го придворните му.

Стигнали до едно езеро. Там плавал лебед. Царят се прицелил в птицата, но не улучил.

Преди уплашеният лебед да се скрие в тръстиката, придворните започнали да възклицават доста високо:

– Какъв добър изстрел!

– Нашият цар е най-добрият стрелец!

– Неговите патрони не пропускат целта!

Дълго време придворните възхвалявали „точната“ стрелба на царя.

Владетелят сам видял, че неговият гърмеж изобщо не докоснал лебеда, но как да ги спре?

Когато се върнал от лова, царят се отбил при един старец, който бил почитан от всички за мъдростта си и го попитал:

– Кажете ми, някога сред моите придворни ще се появят ли правдиви хора? Кога моите министри ще спрат да ме ласкаят и ще започнат да ми казват истината?

Мъдрецът отговорил:

– Ако царят обича поезията, придворните му постоянно ще му четат стихове. Ако се увлича от музиката, хората от свитата ти няма да се разделят с различни музикални инструменти и в двореца ще се изпълняват прекрасни мелодии и песни.

– Но аз искам да чуя истината за себе си, – нетърпеливо се обадил владетелят.

– Тогава би трябвало придворните ти да говорят истината.

– Да но те само ме лъжат и ласкаят, – повдигнал отчаяно ръце царят.

– Защото ти обичаш да те мамят и да си кривят душата, – усмихнал се мъдрецът. – Придворните правят това, което се харесва на царя. За това, господарю, помислете добре, кой е виновен, че вашите министри не казват истината?