Близо до училището живееше стара изгърбена жена. Викаха ѝ баба Мара. На колко години беше никой не знаеше.

Край нея често минаваха ученици от училището. Сред тях бе и Марко. Голям присмехулник и пакостник беше. Често го наказваха за белите, които вършеше, но това изобщо не му въздействаше.

Срещнеше ли баба Мара все и се присмиваше. Веднъж сръчка приятеля си Иван:

– Виж я само каква е, – Марко се кикотеше и я сочеше с пръст, – със своите галоши прилича на въпросителна.

– Марко, недей така, – каза му кротко Иван, – тя е възрастна жена.

Но Марко не го слушаше, а се бе хванал за корема и се заливаше от смях.

Повечето деца помагаха на баба Мара. Чистеха, готвеха и обработваха малката ѝ градина. Христо ѝ цепеше дърва и поправяше покрива, беше навсякъде, където трябваше да се кове или закрепи някоя вещ в дома ѝ.

Но един ден се случи нещастие.

Работници ремонтираха близкия кладенец и бяха забравили да го затворят, преди да отидат за още материали.

Марко се бе затичал разперил ръце. Той не внимаваше къде стъпва, подхлъзна се и падна в кладенеца. Чу се вик:

– А- а-аааа!

Всички наоколо разбраха, че е станала беда. Дойдоха мъже и извадиха внимателно Марко. Занесоха го в къщата на баба Мара. Тя го изми, превърза раните на момчето и се помоли за него:

– Господи, това момче е паднало и сериозно се е наранило. Той е още малък, не позволявай да погине, смили се над него и го изцери ….

Марко беше изненадан, той я гледаше и не можеше да повярва….

„Толкова пъти съм ѝ се присмивал. Бил съм груб със нея, а тя ме изми, превърза ме и се моли за мен….“ – помисли си с тъга Марко.

Нещо в душата му се пречупи.

Откараха го в къщи и родителят му веднага извикаха лекар, който поклати сериозно глава, когато го прегледа обстойно.

Минаха няколко месеца. Марко стана от леглото след дългото и тежко боледуване. Той беше с повреден гръбначен стълб и имаше белег на лицето. Поради нараняването в гръбнака бе гърбав.

Нещо в него се бе променило. Когато го питаха, отговаряше почтително и с уважение. Думите му бяха изпълнени с любов и нежност.

Един ден Филип вървеше с майка си, капризничеше и се дърпаше. Той видя Марко, който идваше срещу тях и се стъписа. Искаше да му се присмее, но голяма буца заседна в гърлото му и той остана с отворена уста…

Майката на Филип се обърна към него и му каза:
– Бъди учтив и вежлив, великодушен и доброжелателен, състрадателен и отзивчив към старите хора и инвалидите. Бъди готов да им се притечеш на помощ.

Филип наведе глава и се изчерви. Той бе чувал за случая с Марко и разбра какво искаше да каже майка му.

Тя е красива и активна, жизнерадостна и невероятно обаятелна. Нейното име е Ксения Безуглова.

Тя казва:

– Човек винаги има на какво да се радва.

Но има нещо, което е голямо предизвикателство за тази красавица. Тя се придвижва с инвалидна количка.

Животът на тази млада жена, безвъзвратно се изменил преди седем години, след ужасна катастрофа.

Но това не я е направило отшелник. Тя не се обидила на живота заради това, че е белязана с печата „инвалид“.

Ксения е родила две дъщери. Спечелила е конкурс за красота и се е заела да помага на хора с увреждания.

Това е известен ирландски художник. За него е бил направен филма „Моя ляв крак“. Защо крак?

Оказва се, че в детството на Кристи това е бил единствения крайник, който той е можел да управлява.

Браун почти не можел да се движи. Роднините му го смятали за умствено непълноценен. Само майка му вярвала, че синът ѝ има способности.
Винаги разговаряла с него, четяла му книги, показвала му картини, опитвала се да го развива.

И станало чудо. Когато бил на пет години Кристи взел от сестра си парче тебешир със левия си крак и започнал да рисува на пода.

Това още един път доказва, че ако се работи с едно дете, то може да развие способностите си, но ако се изостави дори и здраво дете, то ще изостане с развитието си.

След това Криси постигнал значителен напредък. Научил се да чете, да говори и рисува.

Той живял само 49 години. Кратък живот за здрав човек, но много дълъг и пълноценен за инвалид.

Химнът на футболния клуб „Ливърпул“ е песента „You’ll never walk alone“ – „Никога няма да ходиш сам“.

Тези думи били татуирани върху крака на морския пехотинец Едни Грант, който бил изпратен в Афганистан.

Той попаднал на мина. Кракът му бил ампутиран под коляното и при операцията последната дума от татуировката била отрязана.

Така тя се превърнала в „You’ll never walk“ – „Никога няма да ходиш“.

Гранд се отнесъл към тази история с хумор. Той се научил да ходи с протеза.

Участвал в спортни състезания и често разказвал за случая пред другите ветерани инвалиди.

Американският спортист Джордж Ейсер на Олимпийските игри през 1904 г. в Сейнт Луис в един ден спечели шест медала.
Три златни на успоредка, прескок и катерене по въже.
Два сребърни при изпълнение на земя и на кон с гривни
Един бронзов медал на греда.
Освен това Ейсер е бил инвалид. Вместо ляв крак, той е имал дървена протеза.
Трябва да се отбележи, че във всяка от тези дисциплини са се състезавали не повече от пет спортисти и всички те били представители на САЩ.