Това бе обикновено изглеждаш ресторант със столове и маси покрити с бели покривки

Когато Тони и Милена отидоха до гишето, за дадат поръчката си, защото никъде не видяха келнер, им казаха:

– Съжаляваме. Приемаме само онлайн поръчки.

Двамата бяха поразени, но изтеглиха приложението и дадоха поръчката си.
Избраха си място и изчакаха да пристигне храната.

Тони се размисли:

– Представи си този опит да дойде в църквата.

– И къде в църквата би се почувствало едно пълно цифрово църковно изживяване? – попита Милена.

– Сега го виждам, – прехапа устни Тони. – Влизаш през вратата на църквата и изваждаш телефона си, за да избереш как искаш да те поздравят. След това се появява холографски поздравител, който протяга ръце …

– Да, но няма ръкостискане, защото това изображение няма ръце, – усмихва се предизвикателно Милена.

– След това сядаш на едно място, – продължи Тони, – пъхаш слушалките и любимата ти музика за поклонение започва да свири.

– А проповедта? – нетърпеливо подметна Милена.

– Сваляш слушалките си и плъзгаш пръста си към „любими проповедници“. Например, тази сутрин бих искал да слушам Петър Василев.

– А ако се нуждаеш от молитва? – смръщи вежди Милена.

– AI аватар ще създаде персонализирана молитва от твое име.

– Но това е по-лошо от ресторанта, който посетихме, – възкликна Милена.

– По-добре ще е, да се придържам към скучната стара човешка църква, – въздъхна дълбоко Тони.

– Мисля, – заканително поклати глава Милена, – следващия път да постъпя като Исус.

– Какво ще направиш? – попита изненадан Тони.

– Ще преобърна масите, – тържествено обяви Милена.

Бяха много часове на молитва и застъпничество, но в крайна сметка Тони прекрати употребата наркотици.

Баща му Иван все още имаше притеснения.

Майката на Тони Рени съчувствено се обръщаше към съпруга си:

– Измести фокуса си от трудното минало и погледни бъдещето, което Бог е приготвил за сина ни.

– Честно казано, притеснявам се за рецидив, – призна неохотно Иван.

Един ден той се обърна кум сина си и му заяви:

– Запомни, имаме противник и той е могъщ.

– Знам, татко, – отговори Тони, – той има сила, но няма власт.

В този момент Иван си спомни за несравнимата власт на Исус да ни избави от греховете ни и да преобрази живота ни, докато гледаме към Него.

В главата му ечаха думите:

– „Даде ми се всяка власт на небето и на земята ….“

Исус ни приема, независимо от това, какво е било нашето минало. Той държи както миналото, така и бъдещето ни. Дава ни добра надежда.

Дяволът и светът могат да имат известна власт за малко време, но „цялата власт“ принадлежи на Исус и то завинаги.

Ние, които носим Христовото име не предаваме ли Христа чрез нашите съмнения и небогоугодни дела?

Всички заеха местата си.

Петров застана на катедрата.

Днес той бе разговарял с младеж, който бе загубил при авария краката си.

Ето какво бе споделил с него безногият:

– От онзи ужасен ден, когато се събудих без крака, виждах в очите на онези, които ме гледаха, различни чувства: болка, съжаление, отвращение, гняв. Търсех истинска подкрепа, но не винаги я намирах.

Когато Петров започна лекцията си, той разказа за срещата си с инвалида, а след това продължи с разсъжденията си:

– Ако човек е загубил крайник или някаква способност, това само по себе си показва, че Бог му е дал нещо специално, за да преодолее ограниченията, а това може да надмине постиженията на обикновените хора.

В залата присъстваха много инвалиди. При тези думи, се чуха одобрителни възгласи, някои дори изръкопляскаха.

– Вие не сте „инвалид“ или „осакатен“, – добави Петров решително, – по-скоро сте специални и уникални хора, защото имате способности, които другите не притежават.

Много се усмихнаха насърчително, а Петров продължи:

– Идеята, че Бог не дава на хората задачи, с които те не могат да се справят, се отнася за всички ситуации в живота. Следователно, колкото по-сериозно е предизвикателството, пред което е изправен човек, толкова по-голямо е доверието на Всевишния в него и толкова по-голяма подкрепа му дава Свише.

Бяха преведени много примери от живота и Библията:

– Подобно на Яков, който остана куц след битка с ангел, но намери ново име и нова мисия в живота, така и ранените войници са призовани за нова начало. Не просто да преживеят техните травми, но да процъфтяват, да вдъхновяват и да проявяват свой собствен уникален принос към живота.

Още веднъж Петров затвърди мнението си с думите:

– Нечии недостатъци или трудности в живота дават уникална способност, дарба и възможност за постигне на повече, отколкото самите те, а и другите са смятали за възможно.

Това бе един невероятен урок за слушателите.

Независимо дали се борим със собствените си ограничения или общуваме с такива, чиито възможности са ограничени, начинът, по който виждаме себе си или другите, може да увеличи нашите недъзи, или да отвори нови решения за случая.

Всеки от нас е много по-силен и по-способен, отколкото можем да си представи.

Винаги се опитвайте да видите уникалния потенциал във всеки човек, независимо от неговата ситуация или състояние.

Мариана посети приюта за животни, който се намираше в края на града.

Тя огледа всички кучета и си хареса едно, което не привличаше много погледите.

То не бе красиво, бе прекалено рунтаво, а крайниците му се губеха в козината.

Когато Мариана каза на кучето:

– Тони.

Животното размърда уши и я погледна с очакване.

– Ето това куче искам, – Мариана посочи с ръка песа, който бе откликнал на измисленото от нея име.

– Хубаво е, че ще го вземете, – усмихна се една от жените, които се грижеха за кучетата, – защото тези дни правеха сметка да го приспят завинаги. То е тук, доста отдавна и никой не го иска, а е толкова кротък и послушен.

Когато освободиха кучето от клетката, където бе затворено, то завъртя щастливо опашка и без много да му се обяснява, тръгна покорно след новата си стопанка.

Тони бе много предан. Макар и необучен, той разбираше командите на Мариана.
Нощно време спокойно спеше до леглото на стопанката си.

Минаха много години, а той бе неотклонно до нея.

Един ден внезапно Тони започна да скача до Мариана и да я ближе по лицето.

Тя му се караше, но кучето всяка вечер повтаряше това си действие.

– Скоро той започна да скача в скута ми, за да ближе лицето ми всеки път, когато седнех, – обясняваше Мариана на приятелката си.

– Това може да не е случайно, щом го повтаря многократно, – забеляза жената, на която Мариана се бе оплакала.

– Виж, за това не съм се замисляла сериозно, – отбеляза Мариана.

Внезапно тя трепна и прибави:

– Знаеш ли, може би имаш право?! Тони ме облизва на едно и също място по лицето. Може би там има нещо …

Мариана отиде на лекар, който констатира:

– Микроскопичен тумор. Ако бяхте се забавили по-дълго, това щеше да ви убие.

Мариана прегърна Тони, благодари му и го възнагради с това, което най-много обичаше. Тя се бе доверила на инстинктите му и бе щастлива.

Марко се прибра в къщи. Бе разстроен.

– Какво ти е? – попита Милена.

– Казаха ми, че бай Кольо вече не знае кой е. Добър човек беше, но откакто се разболя …

– Деменция, – въздъхна съчувствено Милена. – Колко тъжно е да забравиш собствената си самоличност.

Внезапно Марко осъзна нещо, което силно го порази:

– Бай Кольо може да е забравил кой е, но колко често забравяме нашата идентичност в Христос? Може да знам името си, но забравям кой съм – син на Всевишния!

– Лесно се вижда деменцията на някой друг, – тъжно се усмихна Милена.

– Май е време да си зададем няколко въпроса, – започна тежко Марко. – Имаме ли духовна деменция? Продължаваме ли да забравяме важни подробности за ходенето с Христос, нашия окончателен дом в рая, как да вървим по тесния път?

– За разлика от бай Кольо, на когото ще му дадат лекарства, за да му помогнат да се опомни, – подчерта Милена, – ние имаме богослужения, изучаване на Библията и молитва с вярващите, които ни помагат.

Не забравяй, кой си в Христос!