Тишината на заспиващия град успокои Маргарита. Тя стоеше до отворения прозорец и дишаше дълбоко. Затвори очи и видя лицето на любимия си. Той ѝ се усмихваше. Имаше усещане, че е до нея, въпреки че ги деляха хиляди километри.

Нейното сърце принадлежеше на Виктор. Тя бе много щастлива с него. По тялото ѝ премина тръпка, а сърцето ѝ преля от радост и нежност.

Маргарита искаше да запази този миг, за това седна, взе химикалката и реши да изрази чувствата си с думи.

„Любовта променя душата и сърцето на човека по свой начин. За влюбените тя е онова, което е душата за тялото на онзи, когото изпълва….“

Маргарита много пъти се бе питала, как хората пишат? Какво ли ги кара да седнат и да напишат няколко десетки думи? До сега го бе възприемала като чудо, но едва сега разбираше, че всичко е съвсем просто, важното е думите да идват от сърцето.

„Кой е способен да обича? Навярно този, който е добродушен и безкористен. Всеки добър човек е способен да обича….“

Часовникът на градската кула удари полунощ, но Маргарита не го чу. Думите и изреченията се лееха като от само себе си. Това, което бе скрито в душата ѝ, излизаше навън като един непрекъснат поток от знаци.

Остави химикалката и прочете написаното. И все пак това бе чудо. Най-съкровените ѝ мечти и копнежи, всичко, което я привличаше към любимия, бе намерило място на белия лист.

Всеки, който прочете текста, който бе написала, щеше да усети как от изреченията струи любов от сърцето ѝ.

Маргарита се вълнуваше, тя отново взе химикалката и прибави:

„Както огъня, любовта не може да оцелее без развитие. Щом престане да се надява, тя угасва. Любовта не застрашава добрите нрави, тя ги усъвършенства. Който обича, съобразява волята си с желанията на любимия“.

Маргарита бе уморена и доволна, както човек, който добре е свършил работата си. Стана и отиде до прозореца. Небето избледняваше, а звездите бързо угасваха.

Изведнъж ярката светлина на изгрева заля Маргарита и тя се потопи в нея. Облаците хвърляха кърваво сияние над събуждащия се град.

Часовникът на кулата удари полунощ. София се въртеше в леглото и още не можеше да заспи. Мяукането на влюбен котарак, самотно скитащ на покрива, се промъкваше през отворения ѝ прозорец.

София стана, включи нощната лампа и се наведе над „съкровището“ си. Това бе дървено сандъче с наранена тук там дърворезба, в която тя съхраняваше множество събрани думи и изречения.

Всеки път, когато прочиташе нещо интересно от вестник или книга, записваше си го или изрязваше, ако това беше възможно, а след това го поставяше в сандъчето си. Тя запазваше всичко записано, което ѝ се бе изпречило на пътя, внимателно и грижливо, както скъперник  съхранява малкото си спестявания.

Щом се върнеше от работа, изваждаше сандъчето и започваше да препрочита готварски рецепти, пожълтели изрезки от вестници, стари плакати, откъси от романи, театрални сцени и стихове…..

Винаги заключваше вратата, защото я беше страх, че някой ще я изненада, когато се занимаваше с това.

За София четенето беше мания. От думите и изреченията, от всяко късче хартия, тя черпеше нови мисли, откриваше нови светове. Те изникваха пред нея като духа от бутилката.

Така тя се потапяше и бродеше в други, различни от нейния, по-добри светове, бягайки след усилената работа през деня в кръчмата. Това бяха светове изпълнени с тайни и загадки.

Тази вечер пред София не се откри никакво очаровани или вълшебство. Писмените знаци останаха мъртви букви върху стара хартия, който упорито отказваха да разкрият тайните си.

Причината не бе в думите и изреченията, а в самата София. Тя бе объркана. Препрочиташе многократно еди и същ ред, но бе неспособна да разбере написаното, само защото днес през деня Антон ѝ бе направил предложение за женитба.

В това състояние, тя не можеше да заспи. Дали да приеме предложението му? Мисълта да има съпруг събуди у нея приятни усещания.

Женитбата щеше да промени из основи битието ѝ. В живот ѝ щеше да влезе човек, който ще се грижи за нея. Той ще опознае всичките ѝ навици и предпочитания…. София отдавна копнееше за такава близост.

Антон ли бе мъжът, когото бе чакала? София го харесваше. Той се отнасяше любезно и с уважение към нея. Но дали би могла да го обикне? За това тя го бе помолила за известен период от време, в който да си помисли.

Все още се колебаеше, смущаваха я картини от семейния живот на други хора, на които бе станала свидетел.

Така я завари утрото, а през деня я чакаше много работа …..

Британски изследователи представили виртуално говореща глава на млада жена, която изразява емоции.

Известен е гласовият помощник Siri, но той е доста безличен. За това изследователите от Кеймбриджкия университет съвместно с Toshiba са създали Zoe, виртуален симулатор на човешка глава, която не само може да говори, но и да изразява човешки емоции.

В повечето случаи хората използват невербални методи за комуникация, но съвсем друга е работата, когато става въпрос за“ връзката „между хора и машини.

За разнообразието и реалистичността на емоционалните съставки на проекта е съдействала британската актриса Зоуи Листър.

Тя е записала повече от 7000 изречения, фрази, произнесени с различни интонации и емоционално оцветяване. Специално разработен софтуер позволява всяка фраза да се съчетае с емоция, необходима за случая. Чрез Zoe се прочита дадено съобщение, което се обогатява от емоционален компонент. Това може да бъде злост, мъка, щастие, нежност, страх, а може да бъде и съвършено неутрален тон.

Било е проведено тестване с участие на доброволци. Оказало, че 77% от участниците успели да определят настроението на главата, докато при общуване с реалната Зоуи Листър процентът на познатите емоции е бил 72 %.

Изследователите планират, главата за в бъдеще да реагира на снимка или реч на човек.

В сръбския и хърватския език се срещат думи без гласни звукове. Например, в Адриатическо море на остров Крък.
Още по-трудно в това отношение са чехите и словаците. Те притежават едни от най-дългите думи без гласни. Например думата čtvrthrst, която означава „една четвърт от една шепа.“
Освен това от подобни думи могат да се съставят изречения.
Например, Strč prst skrz krk – „промушване на палец в гърлото“.

В САЩ живее птица, чийто словесен запас е около 950 думи. Но това не е най-голямото достойнство на сивия африкански папагал. Той може не само да произнася известните му думи, но и да ги групира в изречения, да задава въпроси, дори да се шегува със събеседника си.
Когато не му достигат думи, папагала изразява своите мисли с други подходящи думи или измисля нови такива.
Например, когато още не знаел думата одеколон и усетил приятната миризма, която идвала от неговия стопанин, казал: „Имате много хубаво ухаещо лекарство“.