Молитва e написана от Антоан дьо Сент-Екзюпери в един от най-трудните периоди от живота му. Тя напомня за много важните неща и дълбоко засяга душата и ума.
„Господи, не моля за чудеса и миражи, а за сила за всеки ден. Научиме на изкуството на малките крачки.
Направи ме наблюдателен и находчив, така че в пъстротата на ежедневието да се спирам пред отрития и опита, който ме е развълнувал.
Научи ме правилно да се разпорежда с времето в живота си. Дай ми фин усет, за да разграничавам първостепеното от второстепеното.
Моля за сила да се въздържам и мярка, така че да не пърхам и да не се плъзгам, а разумно да планирам деня си, да мога да видя върха и по-нататък, и понякога да намирам време да се наслаждавам на изкуството.
Помогнете ми да разбера, че мечтите не могат да бъдат от помощ. Нито мечтите на миналото, не мечти за бъдещето. Помогни ми да бъда тук и сега, и да приемам всяка минута като най-важна.
Спаси ме от наивната ми вяра, че всичко в живота трябва да бъде гладко. Дай ми ясно съзнание, че трудностите, пораженията, паденията и неуспехите са просто естествена част от живота благодарение, на които можем да растем и узряваме.
Напомняй ми, че сърцето често спори с разума.
Прати ми в нужното время някой, който има смелост да ми каже истината, но да ми я каже с любов.
Зная, че много проблеми се решават, ако нищо не се предприеме, така че научи ме на търпение.
Ти знаеш, колко много се нуждаем от приятелство. Помогни ми да бъда достоен за този прекрасен и нежен дар на съдбата.
Дай ми богата фантазия, така че в нужния момент, на точното време и място, да мълча или да говоря, за да подяря на някого необходимата топлина.
Направи ме човек, който умее да достигне до тези, които са съвсем на „дъното“.
Премахни от мен страха, че ще пропусна нещо от живота.
Дай ми не това, което искам, а това, от което се нуждая.
Научи ме на изкуството на малките крачки“.

Ритуалите, обредите и обичаите са неразделна част от културата. Те са не по-малко важни от постиженията на науката или достиженията в изкуство. Най-древните ритуали и обичаи са стигнали до нас през вековете под формата на знаци, суеверия и празнични дни. Всеки от нас малко или много е чувал суеверия от рода на: пазете се от счупени огледала, разсипването на сол,…. Анализът на произхода на суеверията хвърля светлина върху истинската стойност на несъзнатото, живеещо в човека …
Припомнете знаците, в които са вярвали нашите майки и баби, и продължават да вярват: птица или пеперуда влизаща в къщата – знак за наближаваща нечия смърт, да се върнеш у дома преди пътуването и да не се огледаш в огледалото – очаква те неуспех, да срещнеш жена с празни кофи –  ще попаднеш в беда, да поздравяваш предварително за  честит рожден ден – нещастие.
Всеки знак е един вид закон, който трябва да бъде постоянно следван. Почти за всяка беда от суеверие е предложимо едно магическо средство за борба: да се плюе през лявото рамо, да се  покаже език пред огледалото…. Най-простата магическа процедура, извършена с цел да се спаси от зло, вече не се възприема като магическа, а автоматизиран процес, свързани с отслабването или загубата на значението на станалото.
За да се разбере защо нашите предци са се страхували от черни котки и птици влетели в къщата, трябва да обърнем внимание на произхода на символите и тяхната връзка с ритуалите.
По този начин, можем да видим, че голяма част от ежедневните ритуали, вярвания и суеверия са свързани с архаичните представи за пресичане на определена граница. Правилното започване на обред и истинския разговор с неземни същества са били винаги важни за нашите предци, и за това под формата на закони, са оцелели и до днес.

Ново изкуство могат да създадат само хора, които обичат човека. А дали човекът не е изгонен от изкуството? Какво е останало все пак? Дори и с откраднати похватите едва ли може да се достигне ключа на голямата живопис.
Спомням си, за една история случила се след войната. Състояла се дискусия между европейски и американски художници. Станал един от американците и заявил:
– Ние вече не сме зависими от Парижката школа.
Друг казал без много церемонии:
– Взехме всичко от Европа, което може да се вземе, включително и музейните шедьоври. Нямаме повече нужда от уроци.
Трети предрекъл:
– Сега идва времето, когато целият свят ще се учи от нас.
Най-накрая поканили да си каже мнението и един човек, който тихо седял в ъгъла и мълчал:
– Всъщност ще кажа нещо съвсем малко. Преди няколко години американски агрономи взеха от нас пръчки от лозата «Помар», за да правят американско вино «помар». Пръчките бяха засадени в Калифорния, хванаха се отлично, гроздето дори бе по-едро от нашето. Само че виното нямаше вкуса на «помар»….

Изкуството е средство за общуване. Общуване с много хора едновременно. Ала ние не винаги си даваме сметка, че за да стигнеш до това приятно общуване, трябва неизбежно да прекосиш едно дълго и глухо пространство изпълнено със самота.
Този, който е общителен изпитва нужда да бъде винаги с хора и непрестанно да разговаря. Дори в просъницата си бъбри с тоя и оня за това и онова. Той няма желание да пише.
Осенен от щастието да се изявява спонтанно, незабавно и без тия мъчителни спънки на писането. И ника не е чудно, ако нуждата от писане  възникне тогава, когато не остава друг възможен път към хората.

В този затихващ, клюмнал свят Петров разговаряше сам със себе си. Той обичаше да си приказва сам на открито. Но ако някой го чуеше, той щеше да се засрами като любовник, заварен в тъмнината с любимата си. Само думите превръщат течащото чувство в мисъл, защото размишляващият човек разговаря. Разговорът със себе си е изкуство, а разговорът с другите забава.
— Затова човек отива при другите, за забава, както водата по склона — направи заключение Петров.
Той направи с главата си полукръг и огледа половината от видимия свят. И отново заговори, изразявайки мислите си на глас.
— Природата все пак е свързана с действие. Тези възпети хълмчета и поточета не са само полска поезия. С тях може да се поят почвата, кравите и хората. Те могат да станат доходни и така ще е по-добре. От земята и водата се хранят хората, а аз трябва да живея с тях.
После Петров започна да се уморява. Вървеше и усещаше някаква скуката вътре в себе си. Скуката следваща умората изсушаваше вътрешностите му. Триенето на тялото ставаше все по-трудно, липсваше влагата на мислената фантазия.