Светът е пълен със сърца нуждаещи се от утешение, но на теб ти е нужна подготовка, за да можеш да ги утешаваш.

Тази подготовка ще ти струва скъпо. За да бъде тя доведена до съвършенство е необходимо да преминеш през същите мъки, които съкрушават безброй сърца, обливащи се в кръв и сълзи.

Така твоя личен живот ще се превърне в болнична стая, където ще придобиеш знание за Божественото изкуство да утешаваш другите.

Ще ти бъдат нанасяни рани, така че грижейки се за тях Великият Лечител ще те научи да даваш първа помощ навсякъде, където има наранени.

Смущаваш ли се от това, че ти се е паднало да преживяваш толкова голяма мъка?

Ще минат години и ти ще срещнеш битки, в които преживяват същата мъка през, която си минал и ти. Тогава ти ще разкажеш за своето страдание и утешението, което ти е било дадено на теб.

И в зависимост от разказа ти и балсама, който положиш, подобно на това как Бог е изцелявал твоите рани някога, ще видиш облекчение и лъч на надежда, изгонващ отчаянието, угнетяващо човека.

Тогава ще разбереш причината за своите страдания, които са ти дали резерв от опитности.

И ще благодариш на Бога за уроците, помогнали ти да станеш полезен за другите.

Бог не ни утешава за да прекараме тих и спокоен живот, а за да се научим да утешаваме другите в тяхната скръб.

Таня бе млада изкуствоведка. В последно време се заинтересува от иконите, като изкуство и започна да ги събира. Бе станала много вманиачена на тази тема. Ровеше, търсеше и изследваше, но усещаше, че нещо не ѝ достига, за да разбере нещата.

Познати и приятели се учудваха на новото и увлечение и често я питаха:

– Ти да не си станала вярваща?

Тя ги изглеждаше свирепо и троснато отговаряше:

– Не, не съм вярваща.

В душата си негодуваше от такива обвинения.

„Какво знаеха те изобщо за изкуството, – мислеше си Таня. – Кога ще прозрат, че църковната иконопис е вид изкуство“.

След няколко месеца се озова в психиатрична болница. Дълго бе в безсъзнание, а когато дойде на себе си, я чуха да казва:

– Господи, имали те? Кажи ми, имали те?

Мяташе се и се вглеждаше отчаяно в тавана.

До нея медицинската сестра Надя наблюдаваше агонията на Таня. Тя не знаеше как да ѝ помогне, но в себе си реши:

– Щом изляза от болницата, – си каза Надя, – ще отида в някоя църква и всичко ще разбера.

За Леонардо мъжете и жените бяха еднакво красиви. Всеки човек независимо от тава какъв се нуждае от любов. Но Леонардо предпочиташе да живее сам.

Той беше художник и смяташе, че ако допусне вихъра на любовта, това ще попречи на работата му, за това избягваше жените. Леонардо си мислеше, че ако се грижи за нуждите на деца и жена, това ще направи проучванията му в изкуството, света и всичко около него невъзможни.

Не искаше да пилее таланта си като учителя си, който се захващаше за всяка работа, за да изхрани гладното си семейство. Преподавателят му нямаше време да експериментира, да наблюдава и да развива уменията си.

Дядото на Леонардо пръв му бе отворил очите за това. Въпреки, че Леонардо бе извънбрачно дете, дядо му го обичаше. Този възрастен човек отрано бе забелязал таланта на внука си и му даде листа и въглен да рисува.

Когато Леонардо беше на седем години, веднъж беше седнал на тревата с перо и листове. Той изучаваше как вятърът разклаща листата на дърветата.

Тогава дядо му бе застанал зад него и бе вперил поглед в множеството дървета. Когато погледна към внука си каза:

– Не обръщай внимание на традициите в семейството, момчето ми. Аз също умеех да рисувам и имах желание да разбера как е устроен света, но послушах баща си. Ние сме семейство нотариуси. Такива са били дядо ми и баща ми, такъв станах и аз. И какво дадохме на света? Договори, полици, подписвахме документи, но всичко това се превръща в прах.

Леонардо много уважаваше дядо си. В разговорите с него, той научаваше много неща. Старецът го насърчаваше в желанието му да твори и да разбира нещата.

– Не се отказа от мечтата си, – продължи дядо му. – Дори, когато започнаха да ме обучават за нотариус, тайно рисувах. Взирах се в птиците, животните, хората и всичко около мен. Питах се не веднъж:  „Какво представляват те? Как са устроени?“

Леонардо слушаше дядо си със зяпнала уста. Старецът се засмя, виждайки някакъв далечен спомен и каза:

– Но срещнах баба ти и се влюбих. Загърбих изкуството и науката, и се ожених. После се родиха децата и нямах време да съзерцавам дърветата. Баба ти намери писанията ми и ги изгори.

Дядо му се изкашля и погледна към Леонардо, сложи тежката си длан на крехкото му рамо и каза:

– Бог ти е дал изумителен ум, очи и ръце. Не пропилявай това. Не изневерявай на дарбите и таланта, който си получил. Обещай ми, че няма да допуснеш моята грешка. Закълни ми се, че няма да позволиш на сърцето си да надделее на разума ти.

И малкия Леонардо даде дума на дядо си, че ще направи така.

Катя и Минчев дълго мълчаха.Години наред Минчев бе живял без истинска любов в семейството си.

Поради младежкият си егоизъм, фантазьорство и самонадеяност, дъщеря му Даря малко се интересуваше от него.

Тя бе лекомислена и коравосърдечна, нещо характерно за новото поколение. Беше готова да го понася, стига да ѝ плаща разноските в училището, където с такива като нея си губеше времето, под предлог, че изучава изкуство.

Същото беше и със съпругата му Ана. Отношенията им бяха почтени, но студени. Минчев ненавиждаше мъжете, които се оплакват, че са недооценени и неразбрани. Той осъзнаваше недостатъците си и бе направил всичко, за да поддържа добри и приятелски отношения с Ана.

Но едва сега осъзнаваше, колко безжизнен, апатичен и безчувствен бе брака му. Много бързо му се бяха изпарили младежките илюзии за любовта.

Бракът за Ана отдавна бе станал не някакво изпитание, а безкрайна досада. Заедно с охлаждането помежду им у нея се увеличи егоизма ѝ.

Минчев често трябваше да търпи капризите ѝ, нейните оплаквания и цупения. Тя имаше вятърничави идеи, често ѝ липсваше всякаква логика. Ана не се интересуваше от работата на съпруга си. Избухванията и неоправдания ѝ гняв опъваха, както нейните така и неговите нерви.

„Колко различна е – си мислеше Минчев – тази млада жена“.

Катя седеше край огъня, спокойно отпуснала ръце. Тя предлагаше сърдечност и очакваше да ѝ отвърнат със същото. В нея се долавяше отзивчивост и разбирателство.

Минчев напоследък имаше неприятности в работата си и искаше да поговори с някого за това, но да говори с Ана беше невъзможно.

Той усещаше, че това влечение към Катя е  мекушавост и слабост в характера му, но не можеше да го подтисне. В него имаше копнеж за нежност и равновесие, което можеше да намери у Катя. Това бяха неща, които му липсваха толкова много.

Но Минчев знаеше едно, той бе честен човек и не би злоупотребил с доверието нито на Катя, нито на Ана. Въпреки че нещата бяха толкова непоносими за него …..

Нашият Баща, който се стреми да усъвършенства в святост своите деца, знае колко огън е необходим на един леяр.

Леярят прилага цялото си старание и изкуство към най-цените метали и ги прекарва през най-силния огън.

Този силен пламък разтопява метала. Когато е в разтопен вид от него се отделят примесите. Едва тогава от метала се отлива съвършената форма.

Опитният леяр никога не се отклонява от ваната за топене. Той стои около нея измерва температурата, да не би допълнителна топлина да развали благородния метал.

Веднага след като отнеме и последните останки от примеси и види своето отражение върху разтопения метал, той гаси огъня.