Наближаваха празници, а Слави негодуваше:

– Фалшивите елхи са зло.

Но никой не го слушаше. Други само се подсмихваха и се чудеха на акъла му.

Слави застана на площада в малкото градче и започна да прокламира:

– Спрете да наричате пластмасовите чудовища от поливинилхлорид, които сте издигнали в хола си, „дървета“! Те са жалка имитация на истинските. Лишени от аромат мерзости. Безсмъртни химически смеси, които сериозно застрашават празника и самите вас.

Някои от минувачите му се подиграваха, но други опитваха да му обяснят:

– Фалшивите елхи са необходими за някои, които са алергични към естествените.

– Вие застрашавате околната среда, – осъждаше го едър мъж. – Нима искате да се изсече ценен природен ресурс?

– Истинските дървета са опасни, те могат да предизвикат пожар, – напомняше му възрастна жена, която бе загубила дома си, когато пламна елхата.

– Това са пълни глупости, – възразяваше яростно Слави. – Фалшивите дървета носят заблуда.

Неговото желание да защитава идеята за естествените елхи идваше от едно болезнено преживяване в детството му.

Когато бе на седем години, майка му реши да замени истинската елха с фалшиво дърво.

Той бе ужасен. Липсваше му миризмата на естественото дърво и самоделно направените играчки и свещи, с които го отрупваха.

Всичко, което му харесваше бе заменено с пластмасово дърво, идеално симетрично, с монохромни светлини.

Слави си обеща:

– Когато порасна ще празнувам празника, както трябва.

За това той отиде в гората. Уби едно дърво със брадва в ръката си, след което завлече трупа му в дома си.

Слави бе удовлетворен, но дървото сълзеше. От него капеше сок.

Елена навършваше петдесет и четири години. Традиционно тя се събираше с приятели в ресторант, къде празнуваха поредния рожден ден.

Тази година Елена предложи:

– Хайде да се откажем от обичайната си вечеря в ресторанта тази година.

– Нима няма да празнуваш рождения си ден? – попита я Милена.

– За тази година друго съм намислила ….

– Какво? – извикаха в един глас приятелите ѝ.

Тя ги погледна, усмихна се, видя нетърпеливите им лица и обясни:

– Предлагам на моя рожден ден да готвим и сервираме ястия на хората живеещи на улицата.

– Каква чудесна идея! – възкликна Илиян.

– Как не сме се сетили до сега?! – поклати глава Стефан.

– Тогава да се залавяме за работа, – каза Елена.

Така в един хладен ноемврийски ден около шестдесет бездомника получиха топла храна.

В социалните медии Елена насърчи мнозина с думите:

– Направете нещо добро като подарък за рождения си ден.

Нахранването на гладните е само един от начините, по които Бог ни помага да се грижим за останалите хора, показвайки любовта и връзката си с Него.

Нека да посрещнем нуждите на другите още днес!

Времето се беше оправило и Марко реши да се поразходи. На улицата забеляза малко мръсно момче и в него се зароди идеята да го зарадва.

Извади от джоба си картата си за почивка край морето и му я подаде.

Момчето я взе и я сложи до другите събрани предмети в ъгъла на голям кашон, където спеше през нощта Това бе неговата закрила от лошото време и студения вятър.

Марко се ядоса не на шега:

– Вместо да яде хамбургери и пържени картофи, ябълкова торта и сладолед, той се свива в един кашон и яде развалено месо, което е събрал от боклука, – каза си той. – Навярно като играе в пръста си прави торти от кал и ги яде.

Изведнъж яда му мина и Марко разбра нещо, което беше ново за него:

– Колкото и да е странно, такъв избор правим и ние, когато трябва да решим да кажем „да“ или „не“ на света. Божите удоволствия са пир, поставен пред нас. Имаме на разположение трапеза с духовни наслади, които веднъж вкусени, ни избавят от празнотата на търсенето на земни удоволствия.

Марко се загледа в момчето и добави:

– Начинът да освободим сърцето от господството на греха е чрез наслада в Бога.

Светостта е превъзходно удоволствие, което надхвърля всичко, което грехът може да ни предложи.

Недалеч от селото растеше свещено дърво, което се почиташе от много селяни. Имаше човек на име Никола, който водеше борба с това идолопоклонство.

Но каквото и да правеше, селяните все пак отиваха до дървото и извършваха там своите ритуали.

Един ден Никола не се сдържа, взе брадвата и отиде при дървото, за да го отсече.

Преди да замахне, пред него се изпречи дявола и каза:

– Не докосвай това дърво, ще ти дам откуп за него.

Никола отказа. Двамата се погледнаха остро. От дума на дума стигнаха до бой.

Никола успя бързо да хвърли на земята врага си и му изви ръцете.

Дяволът се замоли:

– Пощади ме и не отсичай дървото, ще ти дам голям откуп.

Първоначално Никола отказа, но дяволът продължи да го убеждава:

– Представи си, събуждаш се сутрин. Бъркаш под възглавницата и вадиш една златна монета.

Предложението звучеше доста съблазнително и Никола не устоя, съгласи се.

И освободи дяволът.

Първите три дни Никола намираше по една монета под възглавницата, но през следващите дни не се появи нито една.

Той се ядоса, грабна брадвата и отиде до дървото.

И отново се сби с дявола, но този път бе надвит и брадвата му бе отнета.

Никола бе изумен:

– Преди те победих толкова лесно, а сега …. какво стана?

Дяволът се ухили:

– Преди се бореше за идеята, а днес за пари.

Борислав бе увесил нос и тъжно си мислеше:

– Защо трябва да уча. Някой ден могат да ми хрумнат и полезни идеи като тези, с които искат да ни пълнят главите в училище.

Дядо му го слушаше и недоволно поклати произнесе:

– Дали ще се появи такава идея в главата ти, няма значение, но всичко, което научиш може да ти бъде от полза.

– А ако се случи така, че това, което ми трябва не сме го изучавали по никой предмет, – Борислав предизвика дядо си.

– Възможно е, – повдигна вежди старецът, – но по-добре научи нещата, за да не се червиш после.

Един ден дядото повика внука си и го помоли:

– Ти си млад и силен, а аз вече не мога. Би ли ми помогнал да премахна бурените от градината?

– Разбира се, – с готовност се отзова Борислав.

Когато влезе в градината, ентусиазмът на нашит юнак секна.

Тук имаше толкова много растения, че главата ти да се замае. Някои от тях бяха цъфнали и изглеждаха прекрасно.

– Кои да скубя? – почеса се по главата Борислав.

Той не внимаваше много по време на уроците в училище. Тогава си казваше:

– За какво ми е да уча, например, ботаника? Ако ми трябват плодове или зеленчуци отивам в магазина и си ги купувам. Там има билки, подправки и всичко, от което се нуждае организма ми.

Да, но сега как ще се изправи пред дядо си, за да признае своето невежество?!.

И той реши:

– Ще оставям тази, която ми харесва, а другата, ще я скубя.

Така той остави безполезната трева, а другата оскуба.

Градината на дядо му преживя небивала катастрофа.