Иванов беше морски инженер корабостроител. Дълго бе работил в едно учреждение.

Веднъж той се оплака на свой приятел:

– Там има такива раздори и кавги, че и аз не знам какво да правя.

Приятелят му го посъветва:

– Защо не въведеш молитва преди да започнете работа?

– Не знам дали другите ще се съгласят, но мога и да опитам.

Иванов предложи идеята на приятеля си и странно, но във фирмата се съгласиха с предложението му.

И резултатите не закъсняха.

По-късно, когато отново се срещна с приятеля си сподели:

– Не само аз се успокоих, но всички край мен станаха по-кротки.

Един свещеник казваше: „Придобий мирен дух и всички край теб ще се спасят“.

Забележете, че мир и смирение имат един и същи корен и това съвсем не е случайно.

Следващата пролет в Швейцария ще се появят автобуси бе шофьори. Това ще бъде една от първите страни в света, която ще тества такъв вид транспорт.

Става дума за два микробуса с капацитет за 9 души, които ще се движат в туристическата зона на град Сион.

Тестване на този вид транспорт ще бъде част от преосмислянето на идеята за въвеждане на система от такъв обществения транспорт.

Жълтите автобуси с големите прозорци са идеални за разглеждане на  забележителностите от туристите. Те ще развиват скорост 20 км/ч.

Ще имат навигационна система, идентифицираща препятствията по пътя и пътните знаци.

Новите автомобили ще бъдат стартирани от BestMile. Тестовият период ще продължи две години.

Един фермер отглеждал дини. Всичко било добре, но една нощ месните деца влезли в нивата му и яли от дините му.

Фермерът се притеснил и дълго мислел как да постъпи. Накрая му дошла идея как да прогони децата.

Той направил табела и я поставил в нивата си.

На следващия ден децата дошли и прочели следното на табелата:

„Внимание! В една от дините е вкаран цианид“.

Децата си тръгнали и оставили своя табела до тази на фермера.

Когато човекът дошъл да си прегледа нивата и да види резултата от табелата, която поставил, прочел това, която му оставили децата:

„Сега са две!“

Росица се бе примирила със обстоятелствата. Беше изчезнало и мрачното ѝ настроение. Чувстваше се чиста пред съвестта си.

Бе решила да остане хладнокръвна, каквото и да се случеше.

„Ще бъда спокойна и сдържана, – каза си тя. – За всичко още от самото начало е виновен Запрян. Колко пъти го предупреждавах? Но той не обърна внимание на моите думи. И ето ти сега резултата от това“.

Росица бегло се усмихна:

– Сбогом Хаваи! Дори и на концертите на филхармонията няма да ходя, – изведнъж се усети че говори на глас на диалекта от своя край.

След това Росица се засмя и смело обърна лице към бъдещето.

– Въпреки всичко ще остана лоялна към Запрян. Все пак аз съм му съпруга. Трябва да внимавам да не го нараня с някоя дума. Ще омекотявам упреците на другите като изразявам солидарността си с него. Готова съм на всяка саможертва.

В главата ѝ започнаха да се въртят конкретни планове за издръжка на семейството.

– Първо ще продам бижутата си, – усмихна се тя. – Не, че са много, но на първо време парите ще стигнат за хляб.

Росица не бе от жените, които обичаха да се кичат. Тя можеше да направи още много неща. Въображението ѝ се развихри.

– Мога да отворя малко магазинче за продажба на ръкоделията ми. Или по-добре да отворя малка сладкарница.

Дойде ѝ идея за онези домашни курабийки от пшеничено брашно, които сестра ѝ правеше. Това можеше да се окаже завладяващ и покоряващ специалитет в новото ѝ заведение. Тя непременно ще пише на сестра си да ѝ изпрати рецептата.

Шум от кола на улицата прекъсна мислите ѝ. След малко Запрян се появи на вратата. Той бе радостен, прегърна я и я целуна. Беше блед но бузите му горяха.

– Роси, успяхме, – започна той направо, не можеше да се овладее, – нищо няма да продаваме, – Владо обеща да ни даде пари, докато си стъпим на краката. Никога не съм бил толкова щастлив. Уредих си всички сметки.

Росица гледаше сияещото лице на съпруга си и си мислеше:

„Все още има надежда за Хаваите. И на концерти ще ходя“.

И тя се присъедини към еуфорията на Запрян.

Катя и Минчев дълго мълчаха.Години наред Минчев бе живял без истинска любов в семейството си.

Поради младежкият си егоизъм, фантазьорство и самонадеяност, дъщеря му Даря малко се интересуваше от него.

Тя бе лекомислена и коравосърдечна, нещо характерно за новото поколение. Беше готова да го понася, стига да ѝ плаща разноските в училището, където с такива като нея си губеше времето, под предлог, че изучава изкуство.

Същото беше и със съпругата му Ана. Отношенията им бяха почтени, но студени. Минчев ненавиждаше мъжете, които се оплакват, че са недооценени и неразбрани. Той осъзнаваше недостатъците си и бе направил всичко, за да поддържа добри и приятелски отношения с Ана.

Но едва сега осъзнаваше, колко безжизнен, апатичен и безчувствен бе брака му. Много бързо му се бяха изпарили младежките илюзии за любовта.

Бракът за Ана отдавна бе станал не някакво изпитание, а безкрайна досада. Заедно с охлаждането помежду им у нея се увеличи егоизма ѝ.

Минчев често трябваше да търпи капризите ѝ, нейните оплаквания и цупения. Тя имаше вятърничави идеи, често ѝ липсваше всякаква логика. Ана не се интересуваше от работата на съпруга си. Избухванията и неоправдания ѝ гняв опъваха, както нейните така и неговите нерви.

„Колко различна е – си мислеше Минчев – тази млада жена“.

Катя седеше край огъня, спокойно отпуснала ръце. Тя предлагаше сърдечност и очакваше да ѝ отвърнат със същото. В нея се долавяше отзивчивост и разбирателство.

Минчев напоследък имаше неприятности в работата си и искаше да поговори с някого за това, но да говори с Ана беше невъзможно.

Той усещаше, че това влечение към Катя е  мекушавост и слабост в характера му, но не можеше да го подтисне. В него имаше копнеж за нежност и равновесие, което можеше да намери у Катя. Това бяха неща, които му липсваха толкова много.

Но Минчев знаеше едно, той бе честен човек и не би злоупотребил с доверието нито на Катя, нито на Ана. Въпреки че нещата бяха толкова непоносими за него …..