Идеята за „невидими“ сандали дошла на знаменития дизайнер още в годините на Втората световна война, когато традиционният материал за обувки бил много скъп.

Веднъж Ферагамо наблюдавал как италианските рибари хвърлят мрежа и му хрумнало: „Защо да не направя горната част на обувката от найлонови прозрачни ремъци“?

Своя модел той предложил след войната, през 1947 г. Даже взел наградата на Нейман Маркус.

Към найлонова горна част на сандала била добавена клинообразна пета. В резултат на това се създавало усещане, че краката на жената сякаш се движат над земята.

Въпреки „икономическия“ замисъл, тези обувки стрували скъпо, а изглеждали излишно лаконични.

Във вестниците тогава написали: „Защо да купувате невидимите обувки за 29.85 долара, след като на същата цена можете да си купите четири тона въглища?“

Новаторството на Ферагамо оценили чак през 1960 г. Оказало се, че присъствието на отсъстващото може да бъде привлекателно.

В последно време стана доста модерно „да дружим с децата си“. Дори някои психолози препоръчват такъв начин на поведение, като най-прогресивен.

Много родители възприели идеята за дружбата с децата им, се стараят да я приложат  в живота си.

Но какво се случва в действителност?

Усещайки, че децата „стават неуправляеми“ родителите отиват в другата крайност, налагат твърд авторитаризъм.. Те добиват изгубеното послушание, но губят доверието на децата и отношенията им с тях се разрушават.

Родителите в някои ситуации се държат като приятели, а в други си спомнят, че те са длъжни да бъдат възпитатели. Такива „промени“ водят децата до объркване.

На родителите им е трудно да преценят, в кой момент могат да извършат преход от приятелски взаимоотношения към отношения „родител-дете“.

Не знаейки какво да очакват от родителите си, децата сами прекратяват такова „приятелство“.

Защо става така? Нима тази теория на практика е неизползваема?

Детето се ражда абсолютно безпомощно. То се развива и опознава всичко около него благодарение на родителите си. Децата зависят от възрастните физически, морално и материално.

С възрастта преминават криза след криза. Първо на три години, после на седем и т.н. В тези кризисни състояния децата се стремят да се отделят от родителите си и искат всичко да решават сами.

Проблемът се състои в това, че те имат много малък жизнен опит, който не им позволява да вземат правилното решение.

Децата не могат да коригират грешките си, това трябва да правят родителите им. За това е необходимо да има определени граници. И това е съвсем нормално. Мухите трябва да бъдат отделно от месото.

Стремейки се да съчетаят ролята на възпитател и приятел, родителите не изпълняват напълно нито една от двете.

Не се отчайвате! Вие все още имате време да бъдете приятели с децата си, но само, когато те пораснат.

Ако премине бунтът на подрастващия и децата ви поискат да бъдат приятели с вас, мога да ви поздравя. Добре сте се справили като родители.

Джоузеф Търнър е известен британски художник, майстор на романтичните пейзажи, акварелист и гравьор. Със своя стил той вдъхновил първите френски импресионисти.

Търнър рисувал по съвсем необичаен и оригинален начин. Светлината, движението на въздуха, снегът, облаците и мъглата са получили в неговите картини значителна роля. Те са важни участници в сюжета и често стесняват хората и другите важни обекти, като ги избутва на втори план.

Ранната работа на Търнар „Снежна буря. Ханибал, преминаващ Алпите“, може да претендира за отправна точка, където изображението на пространството заема повече място и внимание, отколкото самия човек.

За сюжет на работата е послужил историческият преход на Ханибал през Алпите, който е станал през 218 г. до н.е.

Сравнявайки датата на създаването на картината – 1812 г., времето, когато името на Наполеон е било на устните на цяла Европа, имам чувството, че между запечатаното събитието и руската кампания на френския командир има пряка връзка. Наистина , снежната буря е един от символите на поражението на френската армия.

Идеята на картината е възникнала две години преди войната. Джоузеф Търнър е наблюдавал снежна буря в едно от именията на свой приятел. Той нарисувал снежната виелица на пощенски плик и обещал, след две години всички да видят снежната фъртуна на картината „Снежна буря. Ханибал, преминаващ Алпите“.

Така изкуството се сплита с историята понякога, даже без съзнателния замисъл на художника.

Вера реши да обучава сама сина си у дома, нали вече разрешиха домашното обучение.

През миналата година Вера научи Митко да пише буквите. Подобно на повечето момчета синът ѝ не седеше на едно място. Потича, подскача и едва тогава отиваше до масата, за да напише някоя буква.

„Как да го заинтересувам и да събудя интереса му – помисли си Вера. – Иска ми се да бъде по активен в обучението“.

Изведнъж ѝ дойде интересна идея и тя реши да я приложи.

Ето какво бе измислила.

В началото на всеки ред тя рисуваше рицар или богатир, а в края дракон или злодей-разбойник. Тези фигури тя изобразяваше съвсем схематично.

Вера каза на сина си:

– Когато напишеш един ред, той е мост над пропаст и чрез него рицарят може да се добере до врага, да се пребори с него и да го победи.

Митко я гледаше с широко отворени очи. Тази история много му хареса.

В крайна сметка се получи желаният резултат.

Синът с увлечение започна да изписва буквите, а след това дорисуваше недостигащите елементи от сюжета.

С течение на времето, когато Митко усвои буквите, интересът му към тази игра спадна. Обучението отново започна да го отегчава. Не му беше интересно да пише отвлечени думи и фрази.

Един ден Вера предложи на Митко:

– Започни да пишеш писма на своите приятели, а може и на братовчедите си.

Митко бе във възторг от тази идеята  и веднага се хвана за работа.

През тази година той изпрати много писма.

Навярно тук помогна и романтиката на самото изпращане на писмата.

Първо трябваше да се отиде до пощата. Второ бе необходимо да се залепят марки на плика. Трето писмото тържествено се пускаше в кутията, а накрая се нетърпение се очакваше да се получи отговор.

Митко бе нетърпелив. Понякога по два пъти и повече изтичваше до пощенската кутия, поставена на входната врата, за да види, дали някой не му е писал.

Така Митко се научи да пише.