Следобеда беше горещ, но малко момиченце стискаше железните пръти на оградата и се взираше към пътя. То бе слабичко малко създание. Русата му косата му бе цялата обсипана с букли, а в искрящите му тъмно кафяви очи се четеше мъка и болка.

Преди два дни баща ѝ я доведе в тази деска градина и обеща, че ще дойде да я вземе. Тук не ѝ харесваше. Сградата беше схлупена и едноетажна, разпростряла се по ширината на целия двор. Стаите бяха тъмни, въпреки, че отваряха прозорците, но нахлуващата светлина едва докосваше тъмните ъгли.

Тя беше малка едва на четири и половина години, но едно не можеше да разбере, защо я преместиха от предишната детска градина? Там бе толкова светло и хубаво, имаше толкова много играчки и весели деца. Беше си намерила и приятелчета, с които си играеше по цял ден.

Спомни си онзи намръщен и мрачен ден, когато навън росеше слаб дъжд. Баща ѝ дойде, поговори нещо с учителката, а после я отведе у дома. Тя запомни само тъжните очи на учителката и как нежно я прегърна и притисна към себе си, когато си казаха довиждане.

Вечерта баща ѝ каза:

– Утре ще те заведа в друга детска градина.

Тя го погледна уплашено и тихо каза:

– Не искам в друга градина, тази ми харесва много.

Баща ѝ се намръщи и строго каза:

– Така се налага. Ше свикнеш.

Ето втори ден тя стоеше на оградата и го чакаше да я прибере у дома. Едва я придумваха да хапне нещо, да поиграе с другите деца или да гледа куклената пиеска, които учителките се бяха постарали да представят пред децата.

Най-тежко беше вечерта. С натежали крака като олово, детето се оставяше да го сложат в креватчето в стаята с другите деца. То плачеше тихо и неутешимо под одеялото. Дори прегръдката на възпитателката не можеше да разсее болката и мъката на момиченцето.

То не знаеше, че майка му чака друго дете и баща ѝ, за да предпази съпругата си от вълнения и притеснения около първото им дете, беше я отвел в седмична детска градина. Майка ѝ много плака и не искаше да я изпрати там, но момиченцето не знаеше.

В края на седмицата баща ѝ дойде и я отведе в къщи, но в понеделник, сред рев и вой, отново я върна пак там. Тя знаеше, че той скоро няма да дойде, но това не ѝ помагаше особено много. Чувстваше се отхвърлена и пренебрегната.

Дните минаваха и тя постепенно свикна с мрачната обстановка.

Един ден учителката я завари да говори на куклата:

– Занаеш ли, Лили, – така наричаше куклата, с която обикновено си играеше, – един ден, когато порасна и се омъжа, ще имам деца. Ще ги обичам много и ще се грижа за тях. Няма да дам никой да ги отведе от мен, дори и да съм болна. През цялото време ще бъда с тях, ще …..

Очите на учителката се насълзиха, тя прекрасно разбираше това малко детско сърце, но какво можеше да направи. Леко притвори вратата и отиде при другите деца.

Радослав се беше родил като повечето деца по негово време. Родителите му бяха бедни, дори според скромните стандарти на онова време. Баща му беше продавач, а майка му метачка. Живееха в малък апартамент в един нисък блок. Храната им беше оскъдна. Когато се връщаше от училище се молеше да не види багажа на семейството им изхвърлено на пътя за неплатени сметки.

Той имаше брат и сестра. Нямаше колело и скъпи играчки. Майка му купуваше стар хляб. На филийки намазваше мармалад и заедно с малко чай прекарваха в повечето от дните.

Радослав имаше само два ката дрехи, едните за всеки ден и едни за празник. Обувките му бяха стари и често кърпени, а чорапите се перяха всяка вечер. Скоро получи от баща си нов костюм. Той много се гордееше с него.

Няколко седмици по-късно облечен в новия си костюм заедно с баща си се качиха на тролея и отидоха на гости при един техен роднина, който беше заможен адвокат. Баща му носеше кекс, който майка му беше направила.

Когато пристигнаха, ги посрещна братовчед му Тихомир, който внимателно огледа Радослав. ИзведнъжТихомит избухна в смях:

– Та това е старият ми костюм, – започна да подскача наоколо. – Ей, хора, погледнете, той носи старите ми дрехи!

Радослав беше потресен. През останалото време от посещението беше с изчервено лице, резултат от унижението, което беше преживял.

Докато пътуваха в тролея обратно към къщи, Ради се бореше със сълзите си. Той видя как баща му размени кекса с един куфар пълен с дрехи.

– Не разбирам, – погледна остро баща си, – Ти си вярващ човек. Братовчед ти не е. Ти се молиш всеки ден, той не. Те имат всичко, което си пожелаят, а ние нямаме нищо.

Бащата разбираше напълно болката на сина си. Той кимна с глава и каза с леко напевен глас:

– Това, че живеем според Божията повеля, съблюдавайки Словото Му е правилно. Бог не наказва никого неочаквано. Предупреждава го, изпраща хора да му открият истината, но изчаква. Бог знае какво прави.

Радослав разбираше, че баща му е напълно прав. Това беше последният път в живота му, когато съдеше според това какво и колко притежава човек.

Преработката на боклука е един от ключовите аспекти на екологичния начин на живот. Въпреки това, този процес обикновено отнема много енергия и разходи, които могат да не са по силите на всеки ентусиаст.
Повторната употреба на ненужни неща от най-различен мащаб също намалява отрицателното въздействие върху околната среда, създавайки полезни или просто красиви предмети.
Можем да видим как по необичаен начин се използва боклук, като пожарникарски маркучи и ненужни отпадъци.
Работите на Кери Мюлер се отличават със своята красива форма, а са направени от стари книги и друг подобен вид боклук.
– Давам им още един шанс, – казва Кери.
Тя огъва, лепи, обрязва и преобразува старата хартия от книгите в произведения на изкуството, традиционни оригами на абстрактни теми. Богатото й въображение позволява да създаде смешни истории за животни в причудливи картини, изрязани от напечатаното слово, а също и мащабни хартиени съоръжения.
След дълга противопожарна служба маркучите се възраждат в неочаквани по форма и стил чанти, колани или играчки. Компанията  Oxgut Hose Co в Окленд прави от тях висококачествена мебел и разнообразни аксесоари, като пъстри черги, елегантни столове, портмонета и дори рамки за очила.
В края на краищата, кой би си помислил, че скучен стар маркуч може да бъде чудесен обект за ежедневно пазаруване? Вярвам, че за да се получи нещо, е необходимо нещо да  се даде, да се жертва.

Два часа след обяд. Слънцето немилостиво жареше всеки осмелил се да се покаже навън, а по-съобразителните са заели вече местата в близкото кафене.
Вратата на заведението се отвори и вътре пристъпи човек с табелка на гърдите: „Аз съм глух по рождение, купете си играчка от мен. Няма какво да ям.“
Той спираше пред всяка маса и поставяше пред учудените хора по някоя малка кукла, нескопосано изработена, напомняща на герой излязъл от филмите на ужасите.
Един от хората посегна, взе играчката пред него и когато глухия се обърна, за да събере парите оставена на останалите маси силно извика:
– Ох, счупи се!
Глухия рязко се обърна. Извикалият мъж се стресна, но успя да каже:
– Синко, ти си изцелен. Отивай да работиш!
Всички погледи се съсредоточиха върху „глухия“. Лицето му се  беше изкривено от яд, а в очите му се четеше злоба. Той се обърна към вратата и бързо се изнесе през нея.
На масите кимаха недоволно, осмисляйки случилото се. Малко след това започнаха и коментарите….

Веднъж, вместо да изтича до магазина за поредната играчка за своя син, Венди започнала да разглежда рисунките на своя малчуган и в тях намерила вдъхновение за творчество.

Това я накарало да основе компанията Child’s Own Studio, произвеждаща играчки използвайки за модел детски рисунки.

Така родителите започнали да изпращат рисунки по пощата, а Венди по тях изработвала играчки.

Когато гледаш тези играчки, усещаш как във тях е въплътена откровеността и необятната фантазия на децата. В тях можеш да откриеш таланта, който превръща тези рисунки в реалност.