В едно проучване, проведено от Центъра за обществена религия, било установено, че трима от всеки десет американци вярват, че Бог решава изхода от спортните състезания.
Респондентите смятат, че висши сили оказват неоспоримо влияние на резултатите в шампионатите. Те предполагат, че Бог помага да победят добродетелните играчи, които живеят така, както изисква Всевишния. С други думи казано пазят заповедите Му и се държат като християни.
А каква би била най-добрата им награда? Разбира се, победата в дадено съревнование.
27% от анкетираните вярват, че Бог определя кои отбори трябва да спечелят спортните състезания. Докато по-голямата част от анкетираните 53% вярват, че Бог възнаграждава верните спортисти с добро здраве и успех. Има и други, които не приемат нито първото, нито второто изявление.
Скандалният журналист Денис Трейнър от Acronym TV казва:
„Помислете , болшинството от гражданите на САЩ смятат, че всезнаещ Творец на Вселената седи в небето. Той вижда крайната бедност и страдание в целия свят. Разбира, че половината от най-добрите Му творения,  живеят с по-малко от два долара и половина на ден, и 80% от човечеството живее с по-малко от десет долара на ден. И Той не просто гледа, но решава кой отбор или състезател е по-чист или духовен. В зависимост от това решава изхода на състезанието. С други думи тези, които са религиозни, те побеждават“.
Въпреки, че има несъгласни с намесата на Бог, те трябва да осъзнаят, че Той контролира нещата.

През 1940 г. се провеждало поредното единбурско дерби между футболните отбори Хайберниан и Хартс.
Поради гъстата мъгла коментаторът на ВВС Боб Кингсли от своето място изобщо не виждал играчите на терена, нито какво се случва там, но получил указания да води радиопредаването независимо от всичко. В противен случай подслушващите в ефир немци, ще се досетят за времето и безпрепятствено ще бомбардират града.
Кингсли можел само да се ориентира по шума на феновете, когато се забивал гол. Интересното е, че провел пълноценен коментар през целия мач, измисляйки опасни моменти и нарушения на правилата.
Мачът завършил с победа на Хартс с резултат 6:5.

Живях дълго време в градче, което се намира далеч от моретата на света. Ръководех тамошната банка. Всяка вечер се срещах с играчи в едно кафене. Един от постоянните играчи се казваше Петров. Той имаше един умен малък син, с когото много се гордееше.
Един ден детето започна да рисува морето. Учуденият учител попитал малкия:
– Ходил ли си някога на море?
– Не, –  отвърнало детето.
– А твоите родители?
– Не, господин учителю, моите родители никога не са били на море.
– Да не би баба ти да ти е разказвала за него?
Момчето поклатило категорично глава.
– Баба не знае нищо за морето.
– А ти сигурно си го виждал в някоя книга?
– Не, господин учителю, вкъщи имаме само Библията.
– Защо тогава рисуваш морето?
– Защото го обичам.
Учителят се предал. През следващите седмици каквато и задача да възлагал на учениците си, малкият рисувал все морето. Учителят заръчал на класа всеки да направи картина на най-хубавото си преживяване през ваканцията и малкият нарисувал един рошльо на някакъв безбрежен жълт плаж, а зад него в наситено синьо едно могъщо море. „Ще му мине“, – помислил си учителят. Но се заблуждавал. Момчето продължавало да рисува морето, неотстъпно и непоколебимо.
Успехът му в училище се развалил. Започнало да рисува морето и през другите часове. Изпълвало полетата в тетрадката по математика с вълни. Те преливали от страница в страница, независимо дали трябвало да дели, или изважда, независимо дали решението на задачата било вярно или грешно. Изразходвало толкова много синя боя, че единствената книжарница в градчето трябвало да поръчва от складовете двойно количество сини моливи и сини водни боички.
Извикали бащата в училището. След настойчив разговор с класния ръководител и директора той се върнал вкъщи бесен, твърдо решен да сложи край на това безобразие. Забранил на момчето да рисува със синьо, а на жена си най-строго заповядал да не купува повече от този цвят. Но и това не помогнало.
Учителят казал на учениците да нарисуват Балкана. Малкият  нарисувал морето в червено. Учителят се отчаял. Колкото повече разубеждавал момчето, толкова повече то мислело само за морето. В края на учебната година малкият вече бил нарисувал морето във всички цветове и останал да повтаря.
Една вечер Петров, потиснат, се промъкна след нас в кафенето и се сви в един ъгъл. След няколко игри ни попита за съвет. Очаквахме този въпрос, тъй като предишните вечери беше играл като начинаещ. Мислихме, мислихме,….. В продължение на часове се чуваха само заровете.
И изведнъж някой каза:
–  Да му покажем морето!
И така тръгнахме към морето с всички деца от класа на малкия.