Непрекъснато мислех за това. Много по-късно, разбрах значението, което придават хората на тия странни думи.
Хората се ръководят в живота не от дела, а от думи. Те обичат не толкова възможността да направят или да не направят нещо, колкото възможността да говорят за различни неща.
И то с такива думи, които между тях се смятат особено важни, като думите: мой, моя, мое. И онзи, който казва за най-много неща мое, се смята за най-щастлив. Защо това е тъй, не зная.
Преди  се мъчих да си обясня това с някаква очевидна изгода; но това се оказа несправедливо.
По-късно, като разширих кръга на наблюденията си, аз се убедих, че понятието мое няма никакво друго основание освен животински инстинкт на хората, наричан от тях право на собственост.
Човекът казва: „моята къща“ и никога не живее в нея, а само се грижи за построяването и поддържането на къщата. Търговецът казва: „моят магазин“. но не носи дреха от най-хубавия плат, който има в магазина си. Има хора, които наричат земята своя, а никога не са виждали тази земя и никога не са минали по нея. Има хора, които наричат други хора свои, а никога не са виждали тия хора; и цялото им отношение към тия хора се състои в туй, че понякога им се пречкат. Има хора, които наричат жените свои жени или съпруги, а тия жени живеят с други мъже.
И хората се стремят в живота не да правят онова, което смятат за добро, а към туй, да наричат колкото може повече неща свои.

Понятия, познати до безконечност, които приемаме за даденост и хулим в делничната си реч. Понятия, дотолкова известни, че е трудно, почти невъзможно да осъзнаем цялото им значение.
И аз се удивлявамя пред необятното благоволение, проявявано към нас, което не сме заслужавали, а получаваме. От незапомнени времена упорито злоупотребяваме с даровете и неудържимо ги пилеем, без да преставаме да крещим за още.
Невероятното е, че въпреки всичко това ни е позволено да съществуваме. А това е неопровержим акт на милост. Тази милост е тъй изумителна и всепроникваща, че само за миг да я зърнем е достатъчно, за да ни накара да споделим благостта на вярата.

В едно село се готвели за голяма сватба. Богатата невеста била от съседното село.
Между гостите и роднините имало човек, който си правел сметка да извлече полза от предстоящото събитие.

Отишъл при близките на младоженеца и започнал да ги мъмри, че закъснявали навсякъде, не следвали никакви правила и така ще създадат неприятности на булката. Те си помислили, че той е почетен гост на булката и веднага му дали пари, за да се корегират нередностите по организацията.
След това отишъл при близките на булката и ги обвинил, че не оказват необходимото уважение. Цяла драма направил, за да получи пари и от тях.
Тази игра продължила доста дълго и този човек посъбрал доста пари. Накрая на сватбената церемония  никой не могъл да го открие, оказало се, че никой не го е канил. Той бил си отишъл.
Нашият свят прилича на този неканен гост, дошъл на сватбеното тържество.
Женихът е Бог, а невястата е нашата душа. Когато човек осъзнае същноста на света, той изведнъж губи значението си за него и изчезва като героя от тази история.

Сриването на една държава е всеобхватно явление, с което трудно можем да се справим. То се диктува от разширяващата се бюрокрация, западащата инициатива, потискането на любопитството и хиляди други фактори. Падането продължава  дълго време и е прекалено масово движение, за да бъде спряно.
Развитието на химическа индустрия води до изкуствено отглеждане с химикали. По време на война има разрушения, индустрията се разпада, хората гладуват. А и не е възможно всичко да се отглежда изкуствено. Някои растения губят вкусовите си качества. Почвата все още си остава по-евтина и по-добра и е нещо, на което винаги може да се разчита.
При разпадането на дадено общество цари многообразна дезорганизация. Тя се гърчеше в приливи и на вълни. На повърхността се забелязва предпазливост, но с нюанси на цинична разпуснатост със скрити водовъртежи. А под нея струи силен поток от егоизъм и себелюбие, с изблици тук-там на жестокост, а най-отдолу — дълбоко притихнало езеро от амбиция.
Белезите на разпадането могат да се забележат навсякъде. Държавата изглежда вечна. Но и изгнилият ствол изглежда могъщ до мига, в който бурята го прекърши на две. Пристъпите на бурята свистят в клоните на държавата.
Тя ще се разпадне и заедно с нея всичко, което е добро. Натрупаните познания ще се забравят, ще се наруши създаденият ред. Войни ще бъдат безкрайни. Ще западне търговия, ще намалее населението. Различните държави ще загубят връзката си едни с други.
Как ще се спасят натрупаните познания на човешката раса? С разрушаването на нашата социална структура, науката ще се разпадне на милиони късове. Отделни хора ще знаят много от изключително дребните аспекти, които трябва да се познават, но сами те ще бъдат безпомощни. Безсмислените частици знания няма да се предават по-нататък. Ще се загубят през поколенията. Идните поколения ще градят върху изгубеното знание и ще бъде необходимо всичко да откриват сами.
Те със завист ще си спомнят за живота на дядовците си. Ще разберат, че политическите революции и стагнацията в търговията се е увеличила. В държавата ще започне да преобладава чувството, че от значение е само онова, което всеки човек може да вземе за себе си сега. Амбициозните хора няма да чакат, а безскрупулните няма да останат по-назад. С всяко свое действие те ще ускоряват западането на установения ред.

Ние всички имаме нашите собствени нужди, които се нуждаят от удовлетворение. Част от тях ние изразяваме явно, а други не желаем да изкажем на глас, но въпреки всичко те не престават да бъдат значими за нас. Едно от тези изисквания е необходимостта да се чувстваме важни.
Независимо от пола, възрастта и професиите всяко едно лице има нужди да бъдат оценено и то високо. Човек иска да чувства, че неговите действия и постъпки в някаква степен, влияят на хода на някои събития. Но както обикновено, потребността да се чувстваме важни остава неудовлетворена.. Често хората се чувстват незначителни вплетени в огромна система, за която нищо не допринасят.
Навярно сте чували фрази като: „Аз съм малък човек“, „Какво мога да направя?“…. Зад всяко едно такова изказване се скрива желанието на човек да се почувствува значим и да прави макар и нещо съвсем малко, което се явява важно, дори за една малка група. Не подценявайте тази нужда.
Когато на човек му дадат възможност да се почувства особен и значим, той се старае да се покаже в най-добрата си светлина.
Хората разцъфтяват в атмосфера на одобрение и признание и тогава у тях могат да се открият такива способности и таланти, за наличието, на които те сами не са подозирали.
Спомнете си макар и един случай в живота си, когато са ви дали възможност да се почувствате значим и особен. Как ви повлия това? Навярно сте се изпълнили с топли чувства към човека, който ви е дал възможност да се почувствате важен.
Възхищавайте се от хората, признавайте достойнствата и талантите им, високо оценявайте способностите им и ще видите каква радост ще усетите у тях.
В дейстителност не е толкова трудно да видиш във всеки човек доброто и да му помогнеш да се почувствува значим и полезен.