Какъв ден само! И защо точно на него се случи всичко това. Тодор не можеше да си обясни, но бе силно потиснат и натъжен.

По пътя към дома срещна свещеника на тяхната църква.

– Здравейте! – вяло поздрави Тодор.

– Какво ти е, Тодоре? – попита загрижено свещеникът.

– Паднах и лошо се ударих – започна оплакванията си младият мъж – и след това всичко се обърка. Казаха ми, че това е лоша поличба.

– Всеки човек може да падне и да се удари, – опита се да го успокои свещеникът.

– Но не е само това, – тъжно заклати глава Тодор. – Падна иконата в стаята.

– Лошо си я поставил….

– Стараех се да не мисля за нищо лошо, – прекъсна го Тодор, – но се разболях, а после ми съобщиха, че ме уволняват от работа. Това означава, че все пак има някаква поличба?!

– Хората отдавна са наблюдавали природата и са забелязали неща, които предхождат дадени явление, – въздъхна свещеникът. – В това няма никаква поличба.

– Но…. – Тодор се опита да обясни още веднъж положението.

– Това, че си паднал е без значение, на всеки може да се случи. Това, че иконата е паднала е случайност. Разболял си се, благодарение на това, че твоят организъм се е оказал слаб. Уволнението от работата ти няма никаква връзка със всички тези неща. Не е нужно да търсиш връзки там, където ги няма.

– Тогава какво да правя? – Тодор все още беше объркан.

– Наблегни на духовния си живот, моли се, чети Библията си. Това ще те избави от много излишни и ненужни неща, и ще ти се дадат нови знания и възможности. Нека Бог да бъде с теб.

Тодор, макар и неохотно, обеща на свещеника, че ще послуша съвета му.

Домингуш-Антонио, американец с португалски произход е професионален музикант и свири на пиано от седемгодишна възраст.

Сега богатия му опит и голямото му майсторство са направили от него световен рекордьор. Той успял за една минута да удари по клавишите на пияното 824 пъти, така попаднал в Книгата на рекордите на Гинес.

За Домингуш-Антонио този рекорд има особено значение. Той се надява, че прославяйки се по този начин, ще стане много по-известен музикант.

Навярно познавате библейската дума „Сион“, на иврит се произнася „Цийон“. Ако се задълбочим в оригиналния иврит, можем да научим такива подробности, които в превод просто са непонятни.

Първоначално Сион наричали Ерусалим. „Погледни на Сион, града на празниците ни; Очите ти ще видят Ерусалим …“.

По-късно това име се прехвърлило на Израел. „И ще ви взема – един от град, а двама от род – И ще ви въведа в Сион!“

Освен това Сион е ивритското название на хълма в Ерусалим, който цар Давид отнема от евусейците и където е бил разположен Давидовия град.

Какво означава Сион на иврит?

Думата „Сион“ – צִיּוֹן (Цийон), произхожда от ивритския корен צ-י-ן (ц-й-н). В съвременния иврит, има много думи, получени от този корен. Една от тях е “лецайен”, която означава „посочване“ или „отбелязване“. Това значение прави Сион подходящо име за показване на едно от свещените места на земята.

Част от еврейската традиция смята Сион за духовна точка, от която е бил сътворен съвременни свят, намираща се в Светая Светих на храма.

Много хора знаят, че патриархът Авраам първоначално е бил с друго име – Аврам. В Битие, глава 17, Бог промени името му като част от една уникална церемония на завета.

Какво е значението на тази на пръв поглед незначителна промяна?

Името на Аврам се състои от две думи – Ав и Рам и означава „благороден отец“. Това е издигнато и възвишено име, но то звучи надменно и не подхожда за патриарха на новия народ.

От друга страна името Авраам съдържа думите Ав, Ра, и Ам, които са препратки към Божието обещание: „ще те направя баща на много народи“.

Изменението е съвсем малко, единствената разлика се заключава в една допълнителна ивритска буква ה, която се произнася като „а“.

Тази буква, която е поставена в средата на думата, превръща „благороден“ в „множество“. Влиянието от тази промяна е значително.

Акцентът не е върху индивидуалните отличия на един лидер, а на колективното величие на цялото множество.

Ние раждаме гениални деца, А после правим всичко възможно, за да ги „излекуваме“ от този вреден „недостатък“.

Как да запазим у детето си свежестта на възприятията, способността да чувства и ясно да реагира на света?

Какво не трябва да правим, така че да не превръщаме яркото, мислещо и чувствително дете в изперкал, скучен, нежелаещ да твори възрастен?

Умеем ли да общуваме с децата си? Контролираме ги прекалено много или им създаваме самотен, еднообразен и монотонен живот?

Как да не загубим детската парадоксалност и гениалност?

Каква роля играе чувството за хумор? Това е силно качество, което донася радост в живота, духовно и физическо здраве на човека.

Колко много въпроси, а децата ни растат. Дали ще успеем да запазим гения в тях или ще ги“нормализираме“ според общия критерий?

Това решава всеки родител, но не е без значение, защото от това зависи бъдещото поколение, а след него и следващите.