Нали се казва, че истината се ражда в спора, а защо не и в разбирането за нещата?

Живко и Елен отново се препираха за нещо. За какво ли?

Нека се приближим и да разберем.

– Думите имат голямо значение, за това трябва да ги приемаме сериозно, – удари с ръка коляното си Живко.

– Искаш да кажеш, че трябва да работят за нас, както прави самия Бог? – предизвика го Елен. – Какво се казва в Библията? Той използва думи, за да „нарече нещата, които не са така, сякаш са“ .

– Никой от нас не направи така, – сбърчи недоволно нос Живко. – Всеки наричаме нещата с техните собствени имена.

– И какво излиза, използваме нашия език, за да съобщаваме за плачевното състояние на нашите дела? – не го оставяше намира Елен.

– Идеята да „наречем несъществуващото като съществуващо“ не ми се струва съвсем нормална, – заяви категорично Живко.

– Според теб не трябва да казваш, че си излекуван, когато се чувстваш още болен? Или да кажа, че си забогатял, когато нямаш и стотинка в джоба си? – Елен настойчиво задаваше въпросите си.

– Това си е просто лъжа, – потвърди Живко.

– Не, – отсече Елен. – Има голяма разлика между лъжата и думите на вярата. Да лъжеш означава да заблудиш някого, т.е. да го принудиш да вярва в нещо, което не е вярно.

– А да говориш с вяра?

– Това означава да говориш думи, които са в съответствие с Божието Слово, а не с обстоятелствата около теб, т.е. да говориш от духа си, а не от ума си.

– Някои хора казват думите и ако нямат вярата да ги подкрепят, какво става с тях?

– В крайна сметка се провалят. Всъщност те не наричат „несъществуващо като съществуващо“, а наричат несъществуващото така, както биха искали да го видят.

– Е и?

– Това са две различни неща. Думите може да са едни и същи, но ако само искаш и се надяваш, няма да успееш. Трябва да имаш вяра за това.

– Как мога да имам вяра и да накарам силата на думите да работи за мен? – отчаяно и с тревога попита Живко.

– Приведете езика и сърцето си в съответствие с Божието Слово. Спри да „говориш така, както е“ и започнете да говориш и да вярваш в обещанията на Бог.

Небето се бе навъсило и скоро щеше да заплаче. За Атанас това нямаше никакво значение. Него го терзаеше друго и не му даваше мира.

До него на пейката седеше голобрадо момче. Всички в махалата го наричаха Спас.

– Този Бог за Който ми говориш, – размаха ръце Атанас, – ме кара да се чувствам неудобно.

– Защо? – кротко попита Спас.

– Искам Бог, Който да удовлетворява моите желания, независимо дали те наистина отговарят на мои нужди ….

– Така постъпва всеки от нас, – гласът на Спас звучеше тихо, но твърдо и ясно. – Готови сме да приветстваме Господа, но ако се окаже, че не по нашия стандарт, Го отписваме.

– Нима Той не знае какви са очакванията ми и какво ме вълнува? – потри длани Атанас.

– Разочарованието ти е в следствие от загубата на илюзиите, които си хранел до днес.

– И това смяташ, че е добре? – настървено попита Атанас.

– Разочарованието ни спохожда, когато Бог разбива нашите фантазии, събаря идолите ни и разрушава очакванията ни, – спокойно обясни Спас. – Подобно нещо се е случило с народ, който е посрещнал Господа с палмови клони и радостни възклицания.

– Какво точно се е случило? – любопитството жадно се надигаше у Атанас.

– Посрещнали го като цар, а малко по-късно същите крещели: „Разпни го“.

– Триумфалното посрещане е свършило безславно?! – повдигна вежди Атанас.

– Влизането на Исус тържествено в Ерусалим, не е свързано с магаре и палмови клонки, – лицето на Спас придоби сериозно изражение. – То напомня, че изграждането на очаквания въз основа на желанията ни, води до негодуване срещу Господа. Но ако сме открити за Божието, макар и да изглежда неразбираемо за нас, ще израснем във вяра и преклонение към Него.

Запрян имаше болнична охота да спори за всичко. Няма значение за какво, важното е да се противоречи.

Бе слънчев ден и хората радостно излизаха навън. Всеки се радваше на хубавото време и се стараеше да свърши нещо по двора.

Запрян вървеше намръщен и не обръщаше внимание на никого.
От сутринта се скара с баща си и бе тръгна към свещеника, за да разреши спора, който се бе възникнал помежду им.

Без да поздрави Запрян направо попита духовното лице, което срещна в двора на храма.

– Трябва ли непременно да ходя на църква ако имам Бога в душата си?

– Ако се смяташ за верен Нему, не можеш да не посещаваш Божия храм.

– И все пак ….. – измърмори нерешително Запрян.

– Тук в църквата се извършват Божите тайнства. Господ ни дава Своето Тяло и Своята Кръв за опрощение на греховете ни и за изцеление на нашите души, – каза свещеникът.

– Да, но …, – желанието да противоречи, не бе напуснало Запрян.

– Тъй като казваш, че Бог е в душата ти, едва ли се досещаш, че душата ти е покрита с язви от греховете ти. Тя кърви. Изкривена и покварена е, но ти не усеща това.

Запрян въздъхна дълбоко и погледна с укор свещеника

– Не искаш да се вслушаш в себе си и да разбереш, че си тежко болен, благодарение на греховете си, – свещеникът продължи наставлението си. – Разбери само Господ може да те изцери, .

– И какво излиза от всичко това? – Запрян недоверчиво се взря в очите на Божия служител.

– Храмът е духовна болница и тъй като няма човек без грях, който допринася за душевното му разстройство, всеки трябва да отиде в храма, включително и ти.

Запрян повдигна рамене и си тръгна. Не успя да надделее в този спор, но следващия път може и да успее.

В стаята имаше около петнадесет човека. Те бяха на различна възраст, мъже и жени. Щяха да участват в експеримент.

За някои това бе интригуващо, но за други бе просто печелене на пари за няколко часа. Хората изобщо не се познаваха, но в случая за тях нямаше никакво значение.

Отпред застана мъж с посребрени коси и смешни очила кацнали на носа му.

– Сега ще ви бъдат раздадени листове, на които е написана биографията на един човек. Прочетете я внимателно, – каза той.

След като приключи четенето, мъжът отпред продължи:

– Представете си, че това е биографията на едно от вашите деца. На всеки може да се случи такова нещо в живота. Сега имате възможност да промените историята на вашето дете, като изтриете всичко каквото пожелаете от живота му. Кое ще изтриете първо?

Заваляха предложения:

– Трудното справяне с ученето.

– Катастрофата.

– Финансови предизвикателства.

Изказванията бяха най-различни, но всички си приличаха по едно. Всеки обича децата си и би искал да живеят живот без трудности, болка и неуспехи.

– А сега помислете добре, – предизвика ги мъжът отпред. – Наистина ли това е най-доброто за тях? Вярвате ли, че един подсигурен и спокоен живот ще направи деца ви щастливи?

Тих и нерешителен глас се обади от задната редица:

– Можем да изтрием някоя болка или страдание, но ако това се окаже решаващо в живота им? Чрез това обстоятелство Бог може да предизвиква нашите деца да викат към Него.

Една жена се изправи отпред и каза:

– Ако пропуснат някоя трудна ситуация, децата ни могат да избегнат болката, но няма да бъдат закалени, няма да могат да стоят твърди и непоклатими в живота си.

– Това може да звучи сурово, – добави мъжът отпред, – но най-доброто за правилния растеж на децата са препятствията и трудните моменти. В страданията, неудачите и предизвикателствата в живота настъпва пробуждане.

Повечето в стаята бяха съгласни с това. За тях вече нямаше значение какво пише в поднесената им биографията. Те бяха сигурни, че децата им ще се справят с трудностите и в тях ще се пробуди нещо по-чисто и по-добро.

Хелън бе лекар. Тя не се поколеба нито за миг, когато ѝ се предостави възможност да замине като мисионер в Африка.

По време на едно от въстанията в общността, където работеше, Хелън бе пленена от бунтовниците. Похитителите я малтретираха, не малко бяха и побоите върху нея.

Тя стоеше изолирана от другите в помещение лишено от светлина. Вътре миришеше на разлагаща се плът. Бе влажно и душно.

В тези отчаяни мигове, те усещаше, че някой ѝ нашепва:

– Заслужава ли си?

Хелън сериозно започна да обмисля в неволята си значението и ползата от следването на Исус. В положението, което се намираше ѝ се струваше, че цената е твърде висока.

Но след дълги размишления тя дочу гласа на Бога:

– Промени въпроса. Не „Заслужава ли си?“, а „Аз достоен ли Съм?“

И тя достигна до заключението:

– Каквито и болки и унижения да преживея, отговорът ми винаги ще бъде: „Да, Ти Си достоен“.

Хелън разбра, че Спасителят, който умря за нея, е достоен да бъде последван, независимо от това, пред което тя бе изправена.

Нейните думи „Той е достоен“, повтаряха виковете на хората около трона на Исус: „ Достойно е Агнето, което е било заклано, да приеме сила и богатство, премъдрост и могъщество, почит, слава и благословение“.

Нашият Спасител пострада, проля кръв Си и умря за нас, отдавайки се напълно, за да можем свободно да придобием вечен живот и надежда.

Неговото всичко заслужава всичко от нас. Той е достоен!