Два часа след обяд. Слънцето немилостиво жареше всеки осмелил се да се покаже навън, а по-съобразителните са заели вече местата в близкото кафене.
Вратата на заведението се отвори и вътре пристъпи човек с табелка на гърдите: „Аз съм глух по рождение, купете си играчка от мен. Няма какво да ям.“
Той спираше пред всяка маса и поставяше пред учудените хора по някоя малка кукла, нескопосано изработена, напомняща на герой излязъл от филмите на ужасите.
Един от хората посегна, взе играчката пред него и когато глухия се обърна, за да събере парите оставена на останалите маси силно извика:
– Ох, счупи се!
Глухия рязко се обърна. Извикалият мъж се стресна, но успя да каже:
– Синко, ти си изцелен. Отивай да работиш!
Всички погледи се съсредоточиха върху „глухия“. Лицето му се  беше изкривено от яд, а в очите му се четеше злоба. Той се обърна към вратата и бързо се изнесе през нея.
На масите кимаха недоволно, осмисляйки случилото се. Малко след това започнаха и коментарите….

– Бих искал на огъня на ада да запаля цигарата си, – казал железничар, когато го молила жена му да не отива в кръчмата.

Той излязъл и оставил жена си натъжена с тежко предчувствие в сърцето си. След половин час й съобщили, че съпругът й е лошо наранен. Той бил попаднал под колелата на един влак. Когато пристигнала при него, той бил в агония. Пяна и кръв се стичала от устата му. Скърцал със зъби. Стенел безпомощно. След няколко минути той умрял и отишъл да си запали цигарите там, където си е „пожелал“.

Не трябва да се отнасяш с насмешка към въпросите свързани със живота и смъртта. „Бог не е за подиграване. Каквото посее човек, това ще и да пожъне „

Хората се присмиват, като избират внимателно обекта си за оскърбление. Присмехулникът е склонен да се подиграва и шегува с чувствата на другите.

Присмехът често е признак на недостиг в ума. Той е добър помощник, когато липсата истински доказателства. Присмехът е проява на плаха и скрита злоба. А злобата е недоброжелателност, враждебност и желание да се нарани някой.

Както червеят поврежда дървото, като го дълбае, така и злобата в сърцето на човека го изяжда.

Премахнете от себе си всяка злоба, коварство, лицемерие, завист и одумване, за да живеете добре.

От единия до другия край страната ни се пълни с шлака, обелки, изтъркани автомобилни гуми….. Плодните дървета са засипани с инсектициди и изкуствени торове. В днешни дни е рядкост да намериш чист оборски тор. В реките и езерата вече не се въди много риба. Човек вече я лови в консерви. Умират градове. Лее се петрол. Парите си казват думата.
Долнопробни мотели, автомобилни гробища и закусвални никнат като гъби след дъжд. Лицата на хората са състарени още по рождение с едни и същи разкривени дълбоки бръчки, изразяващи злоба и неудовлетвореност. Жените приличат на мъжете си.
Господ не е имал компютър. Трябвало е да използува глина, с която се работи трудно, и човешко ребро, с което е било малко по-лесно. Господ е бил справедлив и умерено амбициозен, но е работил по „примитивен“ начин. Веднъж му се е наложило да използува потоп, не му е дошло на ум да използува смог или паралитичен газ, но по-късно се е възползвал от огъня и жупела. Може би за това хората излъчват безпокойство и не знаят към кого да се обърнат.
Соколът-скитник е на изчезване, унищожен от ДДТ-то. Черупките на снасяните от женските яйца са съвсем изтънели и се чупят по време на мътенето.
И сандвичите с кренвирши са на път да изчезнат. Скоро вече няма да има китове; ще трябва да свикваме да живеем и без тях. Добрият стар кренвирш вече е пълен с вода, с пилешки вътрешности и зърно с изкуствени добавки.
В каква епоха живеем само!

А може и да не е легенда. Така невероятно са се стекли нещата.
Родил се един по-различен от другите. Той решил да спаси хората от злобата и гордостта.
Затова направил от смирението философия, а покорството превърнал в начин на живот. Но не са ли думите му демагогия и притворство? Това не е ли ексцентричност или заболяване на мозъка?
И той кротко приел екзекуцията на кръста. Не се възпротивил, не молил за спасение, не оплаквал съдбата си. Отишъл си, както живял и както проповядвал.
Тогава те му повярвали…..

Преди много години на Рила живеели мъж и жена великани. Те се обичали много и боготворили красотата на своя дом. Украсявали го с дребни тревички и цветя, почиствали до блясък заострените скали и се радвали на живота си. Домът им бил толкова привлекателен, слънчев и уютен, че очаровал всяко живо същество, а на любовта им се радвали всички.

Един ден зли сили преминали оттам. Ядосали се, че съществува такова красиво място, завидели и решили да унищожат всичко. Започнали да изпращат черни облаци и опустошителни ветрове. Земетресения  тресели земята.

Мъжът великан бил готов на всичко, за да опази земята си и своята съпруга. Защитавал яростно всяка тревичка, поточе и цветенце. Бранел своята любима и отбивал атаките на злите сили, но за жалост тяхната злоба и жестокост нараствали още повече.

В една тежка битка великан паднал убит. Доволни от постигнатото, злите стихии си тръгнали, оставяйки след себе си много руини и съсипана от скръб жена. Мъката на младата вдовица била толкова голяма, че сълзите й бликали непрестанно и се стичали по хребетите право в долчинките. Течели и се събирали в тях…

Образували се бистри езера, чистотата, на които поразявала всеки. Към мъката на младата жена били съпричастни всички живи твари, слънцето и земята. Затова до ден днешен там слънцето грее ярко, а планината не спира да плаче.

Не се знае къде е скърбящата жена, но казват, че броди тъжна по тези места, неспособна да се радва на нищо. Тя често закрива слънцето с гъсти мъгли. Покрива тялото на обичния си съпруг с бяло покривало. То е там и може да се види от много места в планината. Кръстили са го „спящият великан“, защото са вярвали, че един ден той ще се събуди отново.

Ако погледнем от много високо вероятно ще видим жената, полегнала на една страна с отворени очи, едното от които е езерото „Окото“.