„Но първо търсете Божието царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави“.

Този стих го чувах многократно. Но един ден се запитах: „Какво  означава да се търси Божието царство на първо място?“

С една дума казано: Направи Бог и Неговото царство свой  приоритет.

Неговите заповеди, неговите желания, Неговата любов, всичко трябва да бъде в центъра на това, което сме, и желанието да бъде. Всички други неща ще намерят своята позиция като резултат.

Тези думи в живота ми не са само когато ми е удобно, защото „времената са се променили“, или „Бог разбира колко съм заета“.

Исус ясно е казал, да оставим всичко и да Го следваме. Дори ако правиш неща, от които си много доволен, отблъсна всичко, което пречи на връзката ти с Него.

Разбира се, Господ иска да ни благослови. Той иска да  твори всички прозорци на небето и да валят подаръци, както духовни, така и физически. Бог иска да изпълни желанията в сърцата ни.

Добрата новина е, че Той се грижи за нас.

Преди да направя нещо, чета от Словото, моля се, слушам проповед….
Винаги след това се чувствам обновена и съм получавала много повече, отколкото чрез гледане на YouTube или просто взирайки се в компютъра си.

Бог ни почита, когато Той е почитан от нас като основен приоритет. Но Той е ревнив.

Бог не иска от нас да опитаме по нещо от живота. Той просто иска да вървим по Неговия път през цялото време. Разбира се Бог иска да успеем и да докаже, че Неговата сила във всеки от нас действа мощно, защото без Него ние нищо не можем.

За това нека Исус Христос да бъде в челните редици на нашите мисли и ръководството на сърцето ни. Тогава Той ще сложи всичко останало на мястото си. Така е обещал.

Беше 1968 година. В едно малко селце в Южен Виетнам имаше много християни. Един партизанин от Виетконг често присъстваше на богослуженията в църквата на това малко селище.

Веднъж той предупреди хората от селото:

– Ще ви нападнат хиляди войници и то много скоро.

Жителите на селото единодушно решиха:

– Ще поверим защитата си на Бога.

– Вместо да бягаме и да се крием, нека усърдно да се помолим на Бога, – предложи една възрастна жена.

И те застанаха, за да измолят защита от Господа. Пяха много християнски песни и химни. И Бог изпълни сърцата им с необикновен мир и спокойствие.

На следващия ден рано сутринта се чуха изстрели, но изведнъж те спряха. Никой повече не наруши тишината в селото нито този ден, нито на следващия.

Мина се малко време и войници, които бяха нападнали селцето, бяха пленени от силите на Южен Виетнам. Случи се така, че ги докараха на същото място, което бяха нападнали.

Един мъж от селото ги попитаха:

– Защо спряхте нападението си към нашето село?

– Когато открихме огън, – обясни един от войниците, – около селото ви внезапно се появиха големи хора, облечени в бели светещи дрехи. Ние стреляхме срещу тях, но те не падаха. Тогава ужасени се разбягахме, кой накъдето види.

Кой може да каже, че връзка между молитвата, помощта на ангелите и другите чудеса е случайна? Когато се молим, то „съвпаденията се случват“, а когато не правим това, тях ги няма.

Хубаво е, че видимият свят, по заповед на Бога е създаден за нас, но още по-чудно е, че ангели служат за нашето спасение.

„Ангелът на Господа се опълчва около ония, които Му се боят, И ги избавя“.

Една бедна жена от малко семейство била вярваща. Един ден, когато парите не ѝ стигали да нахрани децата си тя се обадила по радиостанцията и оставила там обръщение към Бога за помощ.

По това време сътрудниците на радиото се отнесли с разбиране към жената и пуснали съобщението. Един от слушателите бил докоснат от думите ѝ. Той бил атеист и решил да си достави удоволствие, като се подиграе на непознатата жена.

Мъжът узнал адреса ѝ. Повикал секретарката си и ѝ поръчал да купи много продукти. Девойката се върнала с хубаво месо, сирене и сладкиши. Тя много се изненадала, когато шефът и наредил:

– Занеси продуктите на този адрес и ако жената попита, кой ѝ ги изпраща, кажи ѝ, че това е дяволът.

Когато секретарката дала продуктите на непознатата, жената била толкова благодарна, че очите ѝ се напълнили със сълзи. Тя благодарила и благословила девойката.

А когато жената си вземала довиждане с нея, секретарката я попитала:

– Не искате ли да знаете, кой е изпратил тези продукти?

Жената отговорила:

– Не. Това не е толкова важно, защото когато Бог издаде заповед, дори и дяволът се подчинява.

Великият художник и скулптор се захващал за много проекти, но често и бързо охладнявал към тях. За това се смята, че Леонардо да Винчи е оставил след себе си много недовършени произведения.

Но най-известната незавършена работа станала такава не по вина на твореца, а поради обстоятелствата.

По заповед на миланския херцог Леонардо трябвало да построи грандиозна статуя на кон и ездач, в чест на бащата на аристократа.

Да Винчи работил над статуята 12 години. През 1492 г. била представена 7 метров глинен модел на „Gran Cavallo“. Още тогава много смятали, че тази работа е едно от най-съвършените произведения на изкуството.

Въпреки това, формата на коня не са имали време да отлеят от бронз, защото започнала войната между Италия и Франция и херцогът предал 200 хиляди фунта метал, предназначен за паметника за военни цели.

Статуята останала незавършена.

Скоро французите завзели Милано и принудили Леонардо да Винчи и херцога да избягат.

Глиненият модел бил използван за мишена на войниците. На нея се получена пукнатина, която под въздействието на сезоните се срутила.

Но през 1999 г., по чертежите на Леонардо да Винчи бронзов кон все пак бил отлян и инсталиран в Милано.

Павлов беше началник ОТКК. Трябваше да се яви пред Христов, от когото мнозина трепереха. Павлов изтръпна.

– Щом трябва да се явя незабавно, не е да си поприказваме само и да ме черпи едно кафе.

Когато Павлов отиде, Христов го покани вежливо да влезе, дори му отвори вратата.

– Как можахте да позволите, господин Павлов, да се дадат на болницата кислородни бутилки, на които вентилите изпускат?

Мъмренето бе кратко, но не бе приятно.

Последва заповед:

– Веднага да се реши проблема и ми докладвайте.

Павлов излезе от кабинета олюлявайки се. Той обичаше работата си и стриктно спазваше всичко. До сега. цели 20 години, подобно нещо не му се бе случвало. Бе направил пропуск.

По лицето му бе избила студена пот, а издайническото изчервяване, красноречиво говореше за вътрешното му състояние.

След каро се окопити, отиде да провери какво е станало. Успя за кратко време да реши проблема и се върна да докладва.

Христов го посрещна с въпроса:

– Какво направихте?

Павлов накратко обясни:

– От екипът на Горанов, не изпробвали бутилките, тъй като им казали, че са нови и току що напълнени. Това им се сторило достатъчно и без много да му мислят ги изпратили в болницата …..Говорих с тях и изпратихме нови. Хората бяха потресени от случилото се и заявиха, че в бъдеще няма да пуснат нито една бутилка без проверка, независимо каква е.

– Добре, – каза Христов.

Гледайки през прозореца добави:

– Има неща, с които не бива да се правят компромиси.

Той се обърна към Павлов и продължи:

– С нещата за болницата нямаме право да грешим.

Павлов се стъписа от последната изречена дума „грешим“.

„Този, който толкова строго ме смъмри, – каза си Павлов, – е съпричастен към моята работа, задължения и отговорност. Трябва да преразгледам моята и на целия екип работа“.

И вместо подтиснатост, Павлов се почувства амбициран.

Христов не беше пословично принципен и настойчив, както му се носеше славата, а по-скоро бе строг и справедлив. Не претоварваше никого с отговорности, но и не подминаваше грешките.