Тази сутрин Мишо стана рано. Отиде в болницата, защото имаше сериозно ухапване по крака от животно.

– Ръфна ме питбул, – твърдеше Мишо пред лекаря.

Оказа се, че е бил ухапан от сибирски тигър, който отглеждал като домашен любимец в дома си.

Освен него Мишо държеше и малък алигатор.

Ухапаният бе арестуван, независимо от болката, която изпитваше.

Не стига, че го боли, а го арестуват отгоре на всичко.

Не е ли странно и безотговорно такова поведение? Да гледаш в дома си такива опасни зверове в дома си?!

Навярно Мишо е луд!

Не се ли отнасяме често към греха по този начин?

Нима не виждаме заплахата, която е по-опасна от тигър и алигатор?

Защо се отнасяме с безгрижие към греха? А последствията?! Те не закъсняват много.

Може би трябва да се разделим с беззаконието, докато е време.

Костадин говореше с Наско и силно се възмущаваше:

– Защо ще бягаш при бурни събития?

– А какво да правя? – попита Наско и кръстоса ръце пред гърдите си.

– Ти орел ли си или пуйка?

– Какво? Какво общо имам с тези две птици? – разсърди се сериозно Наско.

Костадин се ухили и започна да обяснява подробно:

– Пуйка и орел реагират различно на заплахата от буря. Тя тича да се скрие в обора, надявайки се, че бурята няма да се приближи, а орел напуска сигурността на гнездото си и разперва криле, за да яхне въздушните течения на приближаващата буря, знаейки, че те ще го отнесат по-високо в небето, отколкото би могъл да се издигне сам.

– Вярно е, че се страхувам като пуйката, но …

– Естествено е да бъдеш пуйка в чувствата си, но избери да бъда орел в духа си. Разпери крилете на вярата си, прегърни „Вятъра“, уповай на Исус и преживей „ежедневните“ чудеса, – възторжено размаха ръце Костадин.

Наско го гледаше смаян.

– Божията радост изчиства болката ти. Силата Му вдига товара ти. Неговият мир успокоява тревогите ти, – още по ентусиазирано повиши глас Костадин. – Би ли разперил криле на вяра, за да се извисиш?

– О, да, – плесна с ръце Наско.

Вечер, но прекалено тъмна. Облаци затуляха небето и не се виждаха луната и звездите.

Слави седеше в любимия си фотьойл и се чувстваше самотен. Той бе тъжен заради проблем, който не бе споделил с никого.

Изведнъж си спомни въпросът, която бе чел в една книга:

„Ако дърво падне в самотна гора и няма никой наблизо, който да го чуе, то издава ли звук?“

Това бе породило много философски дебати, но отговор нямаше.

Слави се усмихна и попита:

– Когато никой не чува вика ми за помощ, Бог чува ли го?

Спомни си за един от псалмистите, който бе изправен пред заплахата от смърт и победен от страдание, как се бе почувствал изоставен, но въпреки всичко бе извикал към Бог, защото знаеше, че Господ слуша и ще му помогне.

Когато никой не знае нашата болка, Бог я знае. Когато никой не чува виковете ни, Той ги чува.

Знаейки, че Бог ще ни покаже Своята любов и защита, ние можем да сме спокойни в трудните моменти.

Можем да имаме мир, укрепени от увереността в Божието присъствие и помощ.

Отговора на въпроса на Слави, дали Бог го чува, е да.

Божията помощ и присъствие е нашата почивка.

Двамата слязоха от ракетата и се огледаха. Край тях вървяха хора също като тях, но нещо не бе, както трябва.

– Как можеш да си обясниш хаоса и объркването им? – попита Дани.

– Може би не виждат смисъл на живота си или Божията любов, – предположи Борко.

– Та те не живеят на земята, – засмя се Дани. – Не можеш да наложиш нашите проблеми на тях.

– А защо не? – възпротиви се Борко. – При тях също може да има заплаха от войни, глад, расизъм и отхвърляне на още неродените.

– Глупости, – възрази възмутено Дани, – тези хора просто не виждат. Погледни само как се движат.

– Може би имат някой като нашия дявол, който е заслепил умовете им и ги управлява, – предположи Борко. – И те не могат да видят истинската светлина, подобна на тези от нас, които не приемат добрата вест за славата на Христос, Който е точно като Бог.

Дани плесна с ръце и се разсмя:

– Искаш да кажеш, че се нуждаят от духовен офталмолог?

– А защо не и някой като Исус, Който върна зрението на един човек, стоящ отстрани на Ерусалимския път? Той отвори не само неговите очи, но и нашите за истината …..

Изведнъж Дани се събуди и се огледа разтревожено. Разтърка очи, но стаята бе празна.

– Ракети, слепи, … разговор с Борко и натрапчивите му идеи за Исус …. Сънувал съм. И все пак хубавото е, че Господ е винаги с нас.

Дани погледна през прозореца. Нощта скоро щеше да избледнее. Само трепкащите звезди на небосвода му напомняха, че денят още не е настъпил.

Той бързо се пъхна под завивката, притвори очи и отново заспа.

Есен. Жълто и червено размазано по околния пейзаж, ярко контрастираше на тъмните облаци надвесили със смътна заплаха.

Лили умуваше над есенни листа, които бе събрала под оголилите се дървета.

– Сега трябва да победя в конкурса – и тя стискаше юмруци си. – Другите есенни украси, които видях според мен символизираха смъртта. Изглеждат ужасяващи и мрачни.

Тя бе решила да устои на тъмнината.

Изведнъж плесна с ръце и се усмихна. След това бързо започна да пише.

На голяма тиква с ярък цвят флумастер започна да отбелязва, за какво бе благодарна.

Първото, което написа бе „слънчева светлина“.

Постави голямата тиква близо до таблото и зачака да види дали някой ще се присъедини към нейната идея.

Скоро върху тиквата се появиха нови надписи, някои изглеждаха доста странни, но важното е, че бе започнало нещо ново.

Там пишеха: „слънчев дом“, „радостни усмивки“, „подкрепа в труден ден“, „лакомство, което си пожелаха“, …….

Цяла верига от благодарности се завъртя около тиквата.

Имаше и такива, които минаваха , прочитаха написаното и макар да не пишеха, мрачният им и подтиснат вид се променяше и те се усмихваха.

В свят, който не знае как да се бори със смъртта, дори и най-малкото предложение за благодарност към Създателя, може да се превърне в ярък контраст изпълнен с надежда.