В света има много различни, забавни и увлвкателни логически игри. Индия ни е дала шахмата, ханойските кули са измислени от фрески математици, но известната игра Судоку няма определена родина. Прието е да се смята, че тази игра идва от Япония, защото за първи път Судоку в този вид се е появила на страниците на японския вестник.
Независимо от това, историята на тази игра е доста интересна. Безспорно тя принадлежи към класа на математически и логически игри. Смята се, че прародител на Судоку е цял клас задачи, известни като „магически квадрати“. Първите магически квадрати са се появили в Китай преди около 2000 години.
За първи път, нещо напомнящо на Судоку, ще намерим в записките на кралския математик Леонард Ойлер. В архивите на трудовете му, които датират от 17-ти октомври 1776, има записи за математически квадрати и правила за тяхното конструиране в числови клетки 9, 16, 25 и 36. В друг документ, наречен „Научно изследване на нови видове магически квадрат“ Леонард Ойлер е поместил в клетките на магическите квадрати латински букви. Вследствие такива квадрати се наричат Латински. Именно Ойлер е обърнал внимание на проблема с логическото поставяне на знаците, така че във всеки ред и колона да няма повтарящи се символи.
За да получим Судоку в съвремения му вид, трябва да поставим в клетките на магическите квадрати цифри. Това е направил Гарис Харвард през 1979 г. на страниците на американското списание  Word Games. За това на Гарис днес приписват авторството на Судоку, въпреки че в списанието играта се е наричала по друг начин. Като подчертал основния принцип на Латинския квадрат на Ойлер, Гарис добавил и свое условие – символите не трябвало да се повтарят във вътрешните квадрати 3 на 3.
По този начин, можем спокойно да кажем, че в исторически план, играта не идва от Япония, както мнозина мислят. В Япония, тя просто е получила втори живот и модерно име, появявайки се за първи път на страниците на Monthly Nicolist в априлския му брой за 1984 година.

Литературният критик Леви Стал е намерил знак съставен от двоеточие и скоби означаващ усмивка в текста на поема отпечатана през 1648.
Това стихотворение „Към Фортуната“ е написано от английския поет Робърт Херик. То е влязло в единствения приживе издаден негов сборник „Геспериди или съчинения светски и духовни“.
Първите две строфи от стихотворението изглеждат така:
Tumble me down, and I will sit – Свали ме, и аз ще седя
Upon my ruins, (smiling yet:) При моите руини (продължава да се усмихва:)
За да провери дали има някакви правописни грешки в резултат на отпечатването, Леви се обърнал към двутомните събрани съчинения на Херик, публикувани скоро от издателството на Оксфордския университет и забелязал, че двоеточието присъства и там. Критикът отбелязва, че поезията на Робърт Херик е много остроумна и за това е напълно възможно, той да е изобразил усмивка чрез препинателен знак.
Преди това емотиконът за усмивка е бил намерен в стенограма от речта на Ейбрахам Линкълн, публикувано в New York Times, през 1862 година. В публикувания текст, както е обичайно, е отбелязано мястото, където речта на говорителя се прекъсва от аплодисменти. Една от тези икони е, както следва: „аплодисменти и смях – :)“.
Въпреки това, скептиците смятат, че публикуваните „усмивки“ в стиховете през 1648 г. и речта на Линкълн във вестника в 1862  са резултат на печатни грешки. Те се опират на факта, че в издадените стихове на Херик, писани през XIX век на съответстващите места двоеточие няма. Решаващ аргумент в този спор могат да се окажат само записките на поета, ако са запазени.
Популярния емотикон за усмивка се появява след нахлуването на електронните средства за комуникация. През 1982 г. знаците за весела и тъжна усмивка са предложени от Скот Фалман. Те бързо се разпространили в Университета Карнеги Мелон, където работел Фелман, а след това продължили и по-нататък.

Докато Google прави компютърни очила за масовия пазар, Университета в Мадрид Карлос III разработи много по-усъвършенстван модел на очила специално за преподаватели във ВУЗ.

Професорските очила на 21 век са в състояние да разпознават лицата на студентите на базата на предварително заредени анкети взети от всички учащи се.

Очилата показват текста на лекциите и формулите, така че преподавателят да не се запъва и да поглежда в хартиените си записки.

Системата за допълнителна реалност се нарича ALFs (Augmented Lecture Feedback System) и осигурява интерактивна комуникация.

По време на лекцията, учениците показват по мобилните си телефони, как са разбрали казаното. Информация директно постъпва в компютърната система и професорът вижда подходящи показатели над главата на всеки учащ.

Оглеждайки аудиторията, професорът може веднага да разбере как се възприема информацията и има ли някакви въпроси.