Денят едва бе започнал. Слънцето се бе издигнало, но лъчите му още не жареха силно. Подухваше лек ветрец.

Художникът седна на страни и видя една група деца, които строяха импровизирани кули край реката.

– Деца, – извика им той, когато те бяха вече привикнали с неговото присъствие, – постойте така, не се движете. Всеки, който стои неподвижен за пет минути ще му дам двадесет стотинки.

Момичетата веднага разбраха и замръзнаха на местата си. Художникът започна с молива си да скицира, улавяйки характерите им, движенията и малките им фигури.
Някаква жена дойде и се загледа в заниманието му. След нея дойде друга жена и нещо прошепна ма момичетата, а на висок глас започна да ругае.

– Какво сте застанали там? Нима сте слепи? Това е самият дявол, той ще ви омагьоса …. Ще видите утре какво ще стане с вас ….

Момичетата запищяха, хвърлиха монетите, който им бе дал хубожникът и побягнаха.

След малко от селото пристигнаха около десетина мъже, настроени войнствено. Оказа се, че жените им бяха казали:

– До реката е застанал млад магьосник. Той пренася образите на децата на лист хартия, за да може после да ги отведе със себе си в тъмното царство.

Тълпата се успокои, когато художникът извади подпечатан документ. Лошото беше, че никой от мъжете не можа да разчете написаното на документа, за това изпратиха за даскала, единствения по-просветен човек на това място.

Когато дойде, мъжът хвърли един поглед на документа и го прочете набързо на глас, но мъжете наоколо нищо не разбраха.

– Какъв е този печат? – тикали мъжете пръстите си в документа, като го сочеха на учителя.

– Това е печата на Художественото училище в столицата.

Ефектът от думите му надмина всички очаквания. Тълпата замря,  дръпна се назад и започна да се разпръсква.

Всичко завърши мирно и тихо. За малко тези груби и яки мъже щяха да натупат „магьосника“ и то не на шега.

След това художникът можеше свободно да рисува по тези места цели две седмици.

Тази работа на открито за Антон беше по-скоро забавно занимание, отколкото задължение. Днес подрязваше живия плет, когато забеляза едно момиче да върви по близката алея.

Нещо го привлече в нея и той я проследи до корта. Момичето не беше красавица, но имаше прецизни удари. Антон беше привлече  от ловкостта ѝ.

Застана на вратата и изчака играта ѝ да свърши. Когато Даря мина край него с ракета на рамо, не посмя да я заговори. Проследи я с поглед, докато момичето се скри зад една сграда.

Антон беше зашеметен. Той все още виждаше стегнатите ѝ мускули, удълженото ѝ лице, с изпъкнали скули и късата ѝ коса с цвят на какао.

Същата вечер разказа на приятелят си Личо за „неземното“ момиче.

– Тони, да не си се влюбил? – погледна го с интерес Личо.

– Не! Харесва ми, нищо повече, – троснато отвърна Антон.

– На близо ли живее? – заинтересува се Личо.

– Не знам. Не съм я виждал преди, – смутено призна Антон.

– Ами ако е женена?

– Какви ги говориш, – засмя се Антон, – такива не играят тенис сами ….. Много по-различна е от момичетата, който познавам.

– Уплашил си се и дори не си се запознал с нея?! – плесна с ръце Личо.

– Какво да правя? Когато мина край мен, не знаех какво да ѝ кажа, – започна да се оправдава Антон.

– Като не можеш да говориш, играй с нея тенис, – подскочи Личо.

– Нямам представа как се играе това. Никога в живота си не съм държал в ръце ракета, – наведе тъжно глава Антон.

– Какво изобщо можеш да правиш? – изригна като вулкан Личо.

– Да танцувам, – плахо каза Антон.

– Тогава я покани на танци, – предложи Личо.

– Не мога, – изстена Антон.

– Ако искаш аз ще поговоря с нея, – предложи помощта си Личо.

– Да не си посмял, – сви ръцете си в юмруци Антон. – Само да я докоснеш, ще ти счупя главата.

На другия ден Антон дълго я дебна, като се правеше, че се занимава с храстите. Когато момичето мина край него, стеснението отново го надви.

Това се повтаряше в продължение на две седмици, докато градинарят бай Васил забеляза, че растенията са подрязани почти до корен и реши да се намеси, преди цялата градина да бъде опустошена.

На другия ден бай Васил влезе в корта. С мучене и настойчиви жестове показа на момичето да върви към обожателя си, който щръкнал зад храстите гледаше изумен. Момичето беше ужасено и не реагира.

Бай Васил я хвана за ръката ѝ я повлече. Така Антон се озова лице в лице с Даря, която за да се отърве от градинаря, се вкопчи в него.

След като бай Васил ги остави, Антон и Дарина отидоха на кафе. Така започна и тяхното приятелство.

Хората често се интересуват:
– От къде черпиш вдъхновение? Как се справяш със трудностите в живота?
Обикновенно отговарям:
– Спасява ме чувството за хумор. Това съвсем не е шега.
Ето какво казваше моята баба:
– Най доброто упражнение за ръцете е броенето на пари. Отнема болката в ставите, нормализира налягането, премахва болката в зъбите и главата.
Мога да прибавя като резултат, от това чудесно занимание още:
– Подобрява зрението, апетита, гардероба, външния вид и жилищните условия.
Сега навярно ще се съгласите, че хуморът е универсално средство за всеки случай!

Срещнали се доларът, еврото и българския лев. Разговаряли за хобитата си и кой какво обичал да прави.
– Аз обичам да ям и постоянно раста, – казал доларът.
– А аз обичам да скачам на батут, нагоре надолу, надолу нагоре, – казало еврото.
– Моето любимо занимание е по-интересно, заявил левът, – аз обичам да се гмуркам надълбоко.

Живял някога един стар часовник. Той стоял на каменен рафта под огледалото толкова дълго, че не помнел кога са го поставили там. Редовно измервал времето и помагал на домакинята да разбере, какво трябва да върши.
Докато един ден през декември … Домакинята, гледайки се в огледалото, изведнъж забелязала, че всяка година, прилича на другата…само, че отражението в огледалото ѝ говорило за това, че нещо се е променило и то не към по-добро….
– О, колко е тъжно! Ако часовникът ми беше вълшебен, аз през всяка следваща година щях да изглеждам по-добре, а не да остарявам! – възкликнала тя.
Оказало се, че часовникът наистина е бил вълшебен, но някой го е омагьосал.
Да отнеме магията може само този, който ще направи часовникът отново да прави чудеса.
– Та това е много просто, – казал часовникът.
Домакинета не само се изненадала, тя се уплашила и помислила, че се е побъркала. Поклатила глава, примигнала и се огледала, но в стаята освен нея нямало никой друг.
Часовникът я успокои и ѝ разкрил своята тайна. Оказало се, че той отмерва само това, което собственикът искал да се измери.
– Ако поискаш, мога да удължа моментите на щастие. Така става, когато се захванеш за творческа работа и не забелязваш, че времето е отлетяло. Но ако повтаряш едни и същи скучни неща всеки ден, тогава аз изгарям времето или го поглъщам. Време е да се захванеш с нещо ново. Скучното повторение прави времето невидимо и изчезва. Само заниманието с нещо ново аз възприема с „нормална“ скорост. Тогава времето не бяга, а искри в потоци и доставя радост. В такива моменти човек не старее, а животът придобива смисъл.
– Ако правилно съм те разбрала, – каза домакинята, – всеки път трябва да намирам нещо ново, така че времето да не лети и аз да оставам млада.
– Разбира се! Навярно си го забелязала, когато се увлечеш по нещо, което те е заинтересувало. Благодарността във всеки един такъв момент, изменя темпа на времето.
– Но аз имам толкова много задължения, грижа за съпруга си, децата, дома….Какво да правя тогава?
– Това е много лесно! Не копирай всяко свое действие! Намери удоволствие и смисъл във всяка работа! Ето наближава Нова година. Ако ти се отнесеш към това, което вършиш както преди ще загубиш времето си. Но ти можеш да го направиш вълшебно. Всичко зависи от теб.