Хъркането е следствие от вибрации на меките структури на ларинкса.

Звукът, който се получава, е заради затрудненото движение на въздуха при дишане по време на сън.

Звукът от хъркането понякога може да достигне 69 децибела, което е съпоставимо със звука от пневматичен чук.

По време на завземането на иранското посолство в Лондон през 1980 г. преговарящите от полицията се съгласили да се пуснат изявление на терористите по Би Би Си в замяна на свободата на двама заложници.

Изборът паднал на една бременна жена и мъж, който дразнел всички със силното си хъркане.

Такова оръжие е необходимо на специализираните части на армията и полицията. С тяхна помощ се арестуват извършители на престъпления, съдейства в борбата с безредиците, помагат при спасяване на заложници и т.н.
В арсенала на службите за сигурност и полицията подобни продукти вече са налице. Но науката не стои на едно място. Винаги има нови материали и технологии, а с тях и идеята за това как да се обездвижи лице или да го накарат да тича.
Например, изменяйки свойствата на пяната, учените са достигнали до това, че от нея могат да направят дебела преграда пред беснееща тълпа. Такава пяна бързо се втвърдява при контакт с въздуха. Мигновенно огражда хулиганите или терористите в полимерна „усмирителна риза“.
Измисленият състав ако се нанесе на асфалт залепва гуми на автомобили и подметки на обувки или прави терена много хлъзгав.
Такова устройство е създадено в Тексас. То представлява раница с резервуар, която под налягане „изстрелва“ вода смесена със специален прах.
Попадайки на земята, тази маса се превръща в лепкава и хлъзгаща субстанция, на която е невъзможно да се устои.

Кое можем да наречем сценарий на живот ни?
За сценарий на живота можем да считаме това, което човек „още в детството си планира да извърши в бъдеще“.
Тъй като малкото дете не е в състояние да подреди приоритетите си, то неговите планове се раждат под влияние на родителите му. А те често оформят детето си по свой образ и подобие. Момичетата наблюдават майките си, попиват привичките им, стилът и начина на общуването им, и буквално ги копират.
За момчетата, такъв пример на подражание е бащата. Е разбира се и родителските гени, които също влияят на пътя на индивида.
Това означава ли, че от нас в живота практически нищо не зависи и ние всички сме заложници на някакъв натрапен сценарий?
Нашият живот може да се раздели на няколко психологични етапа.
До пет години ние изпитваме доверие към това което ни обкръжава, живеем интуитивно. До десет години сме влюбени във възрастните. Струва ни се, че те са всемогъщи и знаят абсолютно всичко. Те за нас са съвършенни, образец на мярка за добро и лошо, безпорен авторитет и идеал. Тук се случват понякога и трагични ситуации, когато родителите налагат своите правила на детето, които са му чужди относно разбирането му на света. На 12 години вече сме разочаровани от възрастните, до 14 години преживяваме самотата и имаме чувството, че никой не ни разбира, а след това критикуваме принципите и насоките на нашето наследство и започваме да ги проверяваме.
Често се случва да спрем на етапа създаване на семейство и спираме да се развиваме като личности, тогава копираме и наследяваме родителския сценарий.
Как можем да изменим сценария?
По-добре късно, отколкото никога. Само желанието да изпълним несбъднатите си мечти, ни карат да осъществим своите планове. Именно своите, а не тези, които са предписани за нас по наследство.

Най-нашумялото събитие през 1976 г. в Уганда бил знаменитото „нападение в Ентебе“. Четирима палестинци отвлекли самолет, отиващ от Тел Авив в Париж, през Атина. Те поискали да се освободят 53 палестинци, задържани в Израел и няколко европейски страни. Пилотите били принудени да се приземят в Ентебе.
Амин Дада Иди оказал на терористите гостоприемство. Те слезли от самолета, за да се изкъпят и починат, а заложниците, 258 пътника, били охранявани от войници. Терористите получили от Амин автомати.
На Израел бил предявен двуседмичен ултиматум. Амин отлетял за Мавриций. Заложниците, които не били израелски граждани, били освободени малко по-рано.
Останалите заложници били отвлечени. Тази операция се счита за един от най-блестящите военни операции през последното десетилетие.
В Найроби се приземили три транспортни израелски самолета и група изтребители. А също и два  „Боинг 707“, единият с 23 лекари и две операционни на борда, а другия за щаба.
За 50 минути всичко свършило, заложниците били освободени, а всички терористи и 20 угандски войника били убити в престрелка. Най голямата загуба за Амин било запалването на 11 МИГа – основа на военно въздушните му сили. Всичко се случило толкова бързо, че Амин не могъл да се опомни.
Когато му съобщили за това, той вече отивал на летището. Първите жертви на неговият гняв станали операторите на радарното проследяване. Те били разстреляни на място. След това и други заплатили с живота си.
Особен международен резонанс получили две убийства на Дора Блох 73-годишна жена, имаща двойно англо-израелско гражданство, доброволен превода на преговорите.
По време на хранене, тя се задавила с месо и веднага я изпратили в болницата на Кампала, не разрешили да я придружи синът й, който летял с нея.
Сутринта съобщили на сина й, че ще я изпишат след един ден По време на нападението на Ентебе израилтяните забравили за нея. Но Амин не забравил.
В същата нощ в болницата пристигнали две коли на Държавното изследователско бюро по угандското изменение на релефа.
Дора Блох изчезнала, но не безследно. Нейният труп, изгорен, но не непознаваем, бил намерен на фотографска лента в угандското Министерство на информацията при Джим Парма.
Парма бил хванат на улицата, филма му осветили, а самият него отвели и убили в същата гора Наманде, където той намерил тялото на Дора Блох.

Няма терор и погроми без последствия. Когато се предизвикват военни атаки, саботажи и намеса в живота на един народ, трябва да се помисли и за последствията. Масите винаги могат да се манипулират, но страданието и мъката остават единствено за тях. Разрушенията и унищожаването на хиляди човешки живота и съдби, …. кой е отговорен за това?

Това се случило на 23 август 1973г. в Стокхолм, Швеция. Сутринта избягалият затворник Ян Оусон влязъл в Швейцарската кредитна банка. Той извадил автомат и стрелял в тавана. Настъпила паника сред парчетата бетон и счупените стъкла. Последвалата агония продължила шест дни.

Всички банкови чиновници, които в момента били на работа, две момичета и един мъж,  станали заложници на бандита и съучастника му Кларк Оловсон. Те били все млади хора на двадесет и няколко години. През шестте дена били затворени в едно от подземните хранилища на банката. За да пуснат заложниците престъпниците поискали три милиона крони в брой, два пистолета и кола.

По време на обсадата заложниците претърпели какви ли не изтезания. Принуждавали ги да стоят прави с въже на врата, така че ако паднат да се обесят. От време на време допирали дуло до телата им и те очаквали всеки момент да бъдат разстреляни. Цели петдесет часа нямали храна, а торбите за смет били единствената им тоалетна.. Изпитвали клаустрофобия и страх.  Въпреки всичко между заложниците и похитителите се появила необичайна близост. Една от заложничките имала възможност да избяга, но не пожелала.. Другата  успяла да предаде информация на полицаите, но после казвала, че се чувствува като предателка. Мъжът охаректеризирал  бандитите като „много мили”.

Сокхолмската полиция правели всичко възможно да освободи заложниците, но срещнала враждебност от тяхна страна. По  телефона те казали, че искат да излязат заедно с крадците, имали им доверие. Твърдели, че те ги пазели от полицаите. По-късно се разбрало, че едно от момичетата е държало за ръка по-младия похитител и казало, че той ѝ  дал нежност. След като я изнесли на носилка тя извикала след Оусон, че иска пак да го види.

Освободените заложници смятали полицаите за врагове и били убедени, че дължат живота си на крадците.. Едно от момичетата твърдяло, че лекарят искал да промие мозъкът ѝ, защото ѝ „втълпявал”, че бандитите са причинили болестното им състояние.  Другото момиче, една година след инцидента, посетило  крадците в затвора и разговаряло с тях .

Лекарите занимаващи се със случая, стигнали до заключението, че реакцията на заложниците е типична за хора, изпаднали в екстремна ситуация, от която не са били сигурни дали ще излязат живи.

Случилото се в швейцарската банка ще се запомни завинаги като „Стохолмски  синдром”.