Погледна се заекът през зимата, спомни си какъв беше през лятото и въздъхна тежко:

– Какъв кожух имам само?! През зимата бял, а през лятото сив. Ще ми се нещо по крещящо, забележително.

Замисли се заекът. Какъв цвят да избере за новото си кожухче?

– Ще си взема червеникаво като на лисицата, – реши накрая той. – Хубава и приятна е на вид тази шуба. Освен това останалите зайци ще се страхуват от мен и щом приближа градината ще бягат надалече от нея. Така всички моркови в лехата ще бъдат за мен.

Речено- сторено. Уши си червеникав кожух заекът и тръгна да се разхожда.

Отдалече, го видя лисицата, но не го позна.

– Ах, моята дружка от съседната гора май е дошла, – казала си тя. – Тъкмо ще си споделим с нея новостите и ще узная чуждите клюки за другата дъбрава.

Но когато лисицата приближи, усети, че нещо не е наред. Кожуха бе червен, но походката бе друга. Завъртя се тя внимателно наоколо и възкликна:

– Но това е заек!

Засмя се лисицата и се облиза лакомо.

– Тъкмо не съм закусвала тази сутрин. Добре ще ми дойде това зайче, – зарадва се хитрушата.

Когато видя лисицата, заекът хвърли кожуха и побегна. Горкият едва се отърва. Той вече не искаше да изглежда по-екстравагантен. Живееше му се.

Лисицата изпусна плячката си и със съжаление потупа с лапите си червения кожух.

От тогава заекът не смееше дори да си помисли, да променя нещо от това, с което Бог го бе дарил.

Веднъж заекът срещнал катерица и не каква да е, а летяща. Погледнал я той учудено и попитал:

– Не мога да разбера, ти птица ли си или звяр?

Катерицата гордо отговорила:

– Аз съм и птица, и звяр, защото мога да правя всичко, което правят птиците и животните. Летя, бягам, плувам и се катеря по дърветата! А ти какво можеш?

– Аз мога само да бягам.

– И друго нищо? – подигравателно попитала катерицата.

– Да и нищо повече, – засрамен потвърдил заекът, след което добавил: – Покажи ми как тичаш.

– Виж!, – казала катерицата и неловко закуцукала по тревата.

– А как летиш? – полюбопитствал заекът.

Катерицата се опитала да прелети от храст на храст, но веднага тупнала на земята.

– А мога ли да видя как плуваш и се катериш по дърветата? – попитал заекът.

– Сега ще видиш, – заканила се сериозно катерицата.

Влизайки в езерото, тя силно заудряла с опашката си по водата. Но първата вълна, я изхвърлила на брега. Когато катерицата се опитала да се покатери на върха на едно дърво, тя едва се добрала до най-ниския клон.

– Сега видя ли, – самодоволно казала катерицата, – че съм и птица и звяр? Мога да скачам, да летя, да плувам, да бягам и да се изкачвам по дърветата. Колко жалко, че можеш само да бягаш!.

– Според мен, – заявил заекът, – по-добре е да можеш да правиш едно нещо добре, отколкото много, но не както трябва.

Утрото бе тихо и спокойно. Очакваше се денят да бъде слънчев. Още в първите зари Митко скочи от кревата и се облече бързо.

Майка му го засече в коридора, когато обуваше обувките си.

– Къде толкова рано? – попита го тя.

– При Валери, – измрънка неохотно Митко.

– Толкова рано!? Хората още не са станали, – извика майка му след него.

Но той не я чу, а хукна като подгонен заек навън.

Валери го чакаше под бялата бреза, както се бяха уговорили. Днес щяха да поскитат из гората и да си поговорят. Цели три години не се бяха виждали.

Имаха какво да споделят. Времето, което бяха разделени им се стори вечност. Тук в това малко градче имаха толкова незабравими мигове.

– Когато бяхме малки, помниш ли, – засмя се Митко, – мама купуваше месо от едно малко магазинче в южната част на града?

– А, онова ли, където продаваше чичо Вадим? – попита Валери.

– Да, там. Знаеш какви бяха времената, – наведе глава Митко, – парите не стигаха, но чичо Вадим само се усмихваше и казваше: „Няма проблем“, а след това изваждаше тетрадката си и записваше в нея дължимата сума.

– Тежки бяха времената, – въздъхна Валери. – И у нас бе така.

– Но мама след като получеше парите, веднага се разплащаше с него, – бързо добави Митко.

– Не само пари „записваме на нечия сметка“, – махна с ръка Валери. – Ние пазим спомените, когато сме били обидени, отхвърлени и наранени.

– Но за разлика от чичо Вадим, рядко сме зачерквали дълговете на нашите „длъжници“, – намръщи се Митко.

– И всичко това, като че ли нарочно запазваме в паметта си, – поклати тъжно глава Валери, – очаквайки удобния момент, за да ги използваме.

– Да, но ние сме призовани да обичаме, както Исус ни обича, – каза Митко. И трябва да прощаваме без да са ни молили за това.

– А как да разберем, че сме простили на този или онзи? – попита Валери.

– Достатъчно е да не складираме списъци с дългове в ума си за тези, които са се отнесли лошо с нас, – обясни Митко.

– Но това е толкова трудно! – възкликна Валери.

– Когато си припомниш, колко много Бог ти е простил, – Митко погледна Валери в очите, – трябва сам да решиш да простиш и да обикнеш този човек, както Исус ни учи. Бог ще ти помогне да отстояваш това решение, разбира се, ако наистина имаш намерение да го направиш.

Двамата още дълго вървяха из гората. Те разговаряха искрено и чистосърдечно. От раздялата им Митко бе придобил нещо, което Валери още нямаше. Предстоеше му да вземе важно решение.

Метални чаши се превърнали в произведение на изкуството.

Художничката Нанси Уоланд е голям любител на почивка сред природата и туризъм на открито.

Трудно е да си представим едно пътуване без такова полезно нещо като метална чаша, но една жена винаги се чувства подтисната от такъв скучен и непривлекателен прибор.

Освен това, по време на поход, на Нанси не винаги ѝ се е отдавало да се занимава с творчество.

Така тя решила „да убие два заека с един куршум“, като реализира творческите си пориви и същевременно да украси повърхността на метални чаши, превръщайки ги в произведения на изкуството.

Резултатът бил толкова оригинален и интересен, че някои от чашите на Нанси е жалко да се вземат в поход, защото те напълно могат да послужат за украшение на интериора.

От индийския приют World for All, намиращ се в град Момбай, пуснали нова реклама. Чрез нея вдъхновили жителите на града да си вземат по едно животно от приюта.

Плакатите с помощта на оптическа илюзия очертават куче, коте и заек,  показват и хората,  а с това се подчертава, че във всяко семейство винаги има място за домашен любимец.

За се постигне този ефект индийският фотограф Amol Jadhav е съумял използвайки белия фон и светлината, а също и допълнителната обработка на снимките с графически редактор PhotoShop.

На пръв поглед на снимката се виждат само белите силуети на куче, коте и заек, но ако се вгледаме по-внимателно, се оказва, че очертанията  на животните изобразяват хора, скрити в сенките.

Рекламата гласяла: „Винаги има място за още. Вземете (осиновете)“. Този лозунг помогнал на 42 животни от приюта да си намерят стопани.