Гошо живееше в една съборетина и носеше в себе си болката от загубата на родителите си. Беше се отделил от другите, защото не можеше да понася съчувствието им.

Често се връщаше в спомените си назад, когато родителите му бяха живи. В отделни случаи съжаляваше, че е постъпил така, дори не бе поискал да му простят.

Той знаеше, че майка му и баща му много го обичаха, те неведнъж му го бяха казвали и засвидетелствували с действията си.

Гошо също ги обичаше, но никога не им го бе казвал. А нещата, в които се бе забъркал няколко пъти съвсем не говореха в полза на това.

Бай Иван често наминаваше насам, разговаряше с младежа и му помагаше с каквото може. Той не му беше роднина, а просто познат, който вземаше присърце съдбата на младия мъж.

Днес пак бе дошъл до съборетината и разговаряше с Гошо.

– Човек може да избегне съжалението, но трудно може да го махне от себе си ако то се е настанило в него, – каза старецът.

– Как човек може да избегне съжалението? – попита Гошо.

– Като не оставя недовършени неща, – съвсем простичко обясни бай Иван. – Да не забравя да каже по някоя хубава дума на хората край себе си. Да прегръща людете и да им благодари. Когато изпитваш любов към някого, не се страхувай да му кажеш: „Обичам те“. това няма да те направи смешен в неговите очи.

– Наистина ли? – недоверчиво погледна Гошо старецът. – И това е всичко?

– Да, синко, мислех, че го знаеш. Може би не искаш да мислиш за това, но ще дойде момент, когато и това ще стане. За да избегнеш съжалението, прави и казвай всичко хубаво, което искаш да направиш или кажеш на хората, които обичаш. Защото рано или късно ще разбереш, че понякога в този живот, дори не остава време да прошепнеш: „Довиждане“.

Настойчив до упоритост Стойков чакаше пред вратата. За него затворена врата, непристъпен обект и зона до, която не се допускаха външни лица нямаше.

През изминалите години натрупаният му журналистически опит му подсказваше, че и този път ще успее.

Вратата се открехна и Стойков застана пред човека, който трябваше да интервюира.

Добромиров вдигна неспокойно вежди, но се усмихна на журналиста и каза:

– Отдавна ли чакате? Заповядайте, нека влезем вътре.

Когато двамата се настаниха край една малка масичка, Стойков седна и преди още Добромиров да се настани удобно, журналистът направо изстреля въпроса си:

– Какво ще направите когато победите?

– Искате да знаете на къде ще поведа народа ли? – парира с въпрос въпроса на журналиста Добромиров.

– Да, какъв ще бъде главният ви приоритет?

– Това е много важен въпрос, – каза спокойно и бавно Добромиров, докато събираше мислите си, за да може по-точно и ясно да се изрази. – Часове наред съм размишлявал над това. Най- напред мисля да започна с опрощение.

– Какво имате предвид? – изумена го изгледа журналистът.

– Много просто, – усмихна се Добромиров, – всичко започва с извинение и милост. Прошката ме прави пълноценен съпруг, баща, приятел и водач.

– Не разбирам, какво общо има изборът ви с прошката?

– Случвало ли ви се е да бъдете толкова разочарован и ядосан на някого, че непрестанно си мислите колко несправедливо е постъпил с вас? Дори, когато трябва да почивате, вие предъвквате онези моменти на огорчението си и съобразявате какво е трябвало да му кажете. Вместо да се радвате със семейството и приятелите си, цялата ви енергия се насочва към човека, който ви е обидил.

– Да, случвало ми се е и това не е било само един път, – смънка притеснено Стойков.

– Бизнес провалите, семейните скандали и загубите в политическата надпревара се дължат именно на подобни чувства. А големите успехи се дължат на разкриването на една малка тайна.

– Каква тайна? – скочи Стойков сякаш надуши, че тук има нещо сензационно.

– Това е тайната на прошката. Не ти коства нищо, но струва милиони. Тя е на разположение на всеки, но малко са тези, които я използват. Ако приемеш да прощаваш, ще бъдеш уважаван и търсен. Освен това и другите ще са склонни да ти прощават.

– На кого трябва да простя? – Стойков нацяло се бе объркал.

– На всички, – спокойно отговори Добромиров.

– Но ако те не ме молят за прошка?

– Повечето няма да го направят, – потърка с ръка брадата си Добромиров. – Има хора, които са изпълнени с гневни мисли и изобщо не подозират, че са направили нещо нередно.

Стойков свъси вежди:

– Не мога да разбера, как мога да простя на човек, който не ме е молил за това?

– Дълги години си мислех, че да прощаваш е рицарски жест. Но като наблюдавах успелите хора, си изградих съвсем друга представа за прошката. Дори и в Библията не пише, че трябва да простиш на някой, който те моли за това.

Стойков бе отворил широко уста и само поглъщаше думите на Добромиров като някаква манна.

– Прошката не е награда, – продължи със разсъжденията си Добромиров, – тя е дар. Когато прощавам, аз се освобождавам от гнева и омразата, които са намерили място в сърцето ми. Така освободен напредвам необременен. Прошката, която даваш на другите е дар за самия теб.

– До сега не съм с замислял за това ……, – каза смирено Стойков.- Излиза, че прошката е в моите ръце.

Добромиров кимна с глава. Двамата си подадоха ръце и се разделиха.

Лиляна Симеонова слезе подиума, но не се върна на мястото си, а се насочи към изхода. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Искаше да остане за малко сама.

Тръгна по коридора и чу, че някой я извика. Обърна се и видя доктор Христозов.

– Много добре представи нещата, – каза той.

– Благодаря, – Лиляна прие похвалата смутено. – За мен това е едно изключително емоционално преживяване. Радвам се, че няма вероятност да избухне световна епидемия.

– Грешиш, пандемията е сигурна. Тя ще убие милиони, а ние сме безсилни.

– Но всички говореха оптимистично, – Симеонова бе изумена – и вярват, че епидемията ще бъде овладяна.

– Казват така, – махна с ръка Христозов, – защото не знаят всички факти.

– Какви факти? С какво тази епидемия е по-различна от предишната?

– Всичко е измама ……, – Христозов се задъха.

– Какво искаш да кажеш?

– Епидемията, която ни притеснява, е причинена от различен патоген, които няма нищо общо с вируса от предишната.

– Защо не ми каза?  Защо ме остави да говоря за предишното заболяване?

– Изказването ти трябваше да послужи като димна завеса, зад която да се скрият фактите. Никой не трябва да заподозре, че сегашният патоген е много по-опасен от предишния.

– Но експертите в залата говореха съвсем друго …..

– Те не знаят истината, защото получиха заблуждаваща информация, – леко се усмихна Христозов. – Когато помолиха да им изпратим проби от щама за изследване, ние им дадохме стария вирус.

В очите на Лиляна се четеше въпроса: „Защо?“

– Опитваме се да предотвратим евентуална паника.

Устата на Симеонова пресъхнаха от напрежение:

– Какъв е този нов патоген?

– Мутирала форма на стар щам от много опасна болест. Заболяването се разпространява много бързо и е смъртоносно. Смъртта настъпва много бързо и поразява много хора наведнъж. Вирусът е невероятно гъвкав и приспособим.

Симеонова гледаше обезпокоена с широко отворени очи.

– Не можахме да се научим, да не действаме задкулисно.

– За сега сме се споразумели с една група от учени, които правят тези изследвания, да се запазим съществуването на новия патоген в тайна ….

– Знаеш, че в повечето случай скритата информация води до загуба на много човешки животи, – възмути се Лиляна.

– Да, но в противен случай ще има затворени райони, преустановяване на пътувания, спиране на търговията ….. При такива условия не можем да кажем истината. Не и преди да открием ваксината.

– Сигурен ли си?

– Има мощни компютри, чрез които се моделира разпространяването на заразата и съответни мерки за ограничаването ѝ.

– Спомена за някаква ваксина, – погледна го изпитателно Симеонова.

– Няколко лаборатории работят върху нея, но основно една от тях работи само по проблема. Учените се надяват на вещество, извлечено от морско животно, което ще осигури ваксина, спираща разпространението на вируса.

– Сериозно ли говориш? Само една лаборатория ли?

– Да, дори ти предлагам, да заминеш там и да участваш в работата ѝ.

Симеонова пребледня, след това се изчерви, но накрая с готовност заяви:

– Готова съм да направя всичко, което мога, за да се спре тази смъртоносна епидемия. Но ако не успеем?

– Епидемията вече е прехвърлила изолираните райони, няма много време за мотаене. Остават само 72 часа, преди смъртоносното заболяване да порази всички страни, – уточни Христозов.

– Тогава Бог да ни е на помощ, – каза Лиляна.

 

Шведски учени са сравнили загубили зрението си риби от дълбоките пещери в Мексико и техните зрящи роднини плуващи близо до повърхността на водата. Те установили, че слепотата икономисва на животното от 5 до 15 процента от общото потребление на енергия.

Отказът от енергия компенсира липсата на ресурси при екстремални условия.

Изследователите са работили с индивиди от популацията на мексиканската сляпа тетра, която се ориентира в тъмнината с помощта на страничните линии. Те са много чувствителни към вибрациите на водата.

Зоолозите обърнали голямо внимание към този участък от мозъка, който отговаря за зрението на тетрата и изчислява консумацията на кислород. Оказало се, че загубата на зрение спестява на рибите от 5 до 15 процента от енергийните разходи, в зависимост от възрастта.

Това откритие е накарало учените да смятат, че зрението е силен ергономичен начин на възприемане. За това много животни забавят развитието и потискат функции като мирис и слух, за да позволят на очите и голям участък от мозъка, да обработват визуалната информация.

При раждането си в пещера тетрата има очи, но с възрастта те се запълват с кожа, докато напълно изчезнат. През 2014 г., изследователите са открили също, че за да спести енергия рибата се е отказала не само от зрение, но също така и от ежедневните ритми или така наречения „биологичния часовник“.

Когато Линкълн научил, че южняците заловили няколко генерали и целия обоз, той извикал:

– Каква ужасна загуба!

А след това Линкълн обяснил на сътрудниците:

– В крайна сметка, всяко муле струва двеста долара.