Търпението на Николова към три годишния Слави бе на изчерпване.

Детето беше нещастно, грубо с другите деца и категорично отказваше да бъде доволно, дори когато му предлагаха най-желаните играчки.

Съжалението на Николова към Слави се стопи и тя се раздразни.

– Ако продължава така, – каза си тя, – ще го върна на родителите му и той ще пропусне цялото забавление.

Живко предложи:

– Да го пуснем на отделна детска площадка.

Направиха го. Там Слави се успокои.

Милостта непрекъснато ни търси дори сред собствените ни бъркотии.

Твърде често откриваме, че състраданието ни е условно. Ако някой пренебрегне съвета ни или откаже помощта ни, тогава той вече не я заслужава.

За щастие, Бог не постъпва така с нас. Той ни дава втора възможност.

Зимата приближаваше с бавни и равномерни крачки. Сутрините станаха много тъмни.

Децата се събуждаха много рано и когато някой светнеше лампата, ставаше толкова ярко наоколо, че те покриваха очите си с ръце.

– Когато светлината дойде, на тъмнината нищо друго не ѝ остава, освен да избяга, – казваше майка ми.

Тази сутрин към малките се приближи баба им и за да ги успокои, започна да им разказва приказка:

– Когато човекът направи грешка в градината, която Бог бе сътворил, той бе изгонен от нея. Тогава попадна в свят, който бе много тъмно място. Далеч от Бог, хората започнаха да търсят други източници, за да намерят цел, удовлетворение, забавление, … списъкът е много дълъг. Врагът зарази сърцето на човека и започна битка. Целта му бе да държи хората далеч от Бога. Той грабна живота и любовта, специалните дарове от Бог за нас, и накара човечеството да започне да празнува смъртта и страха.

Децата слушаха внимателно.

– Няма ли кой да помогне на хората? – попита малкият Ицо.

Бабата се усмихна:

– Да, Исус. Той дойде, за да направи сърцето на човека отново изправно пред Бога. Даде ни благословението на вечния живот и ни показа как любовта покрива всичко, като пожертва Себе Си за нас.

– Бабо, мен ме е страх от тъмното, – плахо се обади Мимето.

– Бог е по-велик от нашите страхове, – старицата погали внучката си. – Страхът може да ни попречи да бъдем сигурни в силата на Бог и да разчитаме на Него. Но знайте, Исус вече е спечелил битката срещу врага. Той е достатъчно силен не само да унищожи злото в сърцата ни, но и да го възстанови, за да можем да живеем свободни от страх и изпълнени с любов в Бог.

Живко се хвалеше постоянно:

– Моето електронно оборудване е много готино.

Но добре ли е човек да бъде очарован от всичките тези вещи, отколкото от Бог?

Живко се завърна от почивка със семейството си, но бе по-изтощен, отколкото преди да тръгне за избрания курорт.

Може да е избягал от стресовите фактори на ежедневието, но дали изобщо си е починал?

Живко бе чул някой да казва:

– Има разлика между почивка и забавление. Склонни сме да правим едното по-добре от другото, а това, което правим добре, не е почивка.

Един ден Живко осъзна:

– Божията почивка осигурява нашето спокойствие, което е свързано с нашите души.

Той се замисли сериозно:

– Ние признаваме, че здравият сърдечен ритъм е от решаващо значение за поддържането на добро здраве. Това, което не разбираме е, че нашите души също изискват ритъм.

Живко се почеса по главата:

– Ако сърдечният ни ритъм е нарушен, отиваме при лекар, но духовните ритми са също толкова важни за нашето здраве и благополучие.

Живко направи няколко крачки в стаята и тъжно констатира:

– Тъй като животът ни е все по-откъснат от ритмите на Божия свят, ние не чуваме скрития шепот на пулса на Божието сърце, а именно То ни поддържа. Дори не осъзнаваме симптомите, които трябва да ни предупредят за нарастващото ни лошо здраве.

Колко път Бог му бе говорил:

– Ела при Мен и Аз ще те успокоя.

Но Живко не откликваше.

Или:

– Остави тегобите си. Върви с Мен и ходенето ти ще бъде без бреме.

Отново нямаше отговор.

Бог продължаваше:

– Искам да бъдеш очарован не от електрониката си, а от Мен.

Всичко изглеждаше напусто.

Винаги търпелив и упорит, Бог отново му проговори днес:

– По-бавно. Погледни нагоре. Остани тук с Мен.

Живко трепна:

– Мисля, че чуваме нещо. Чакай. Това не беше ли гласът на Бога?

Погледна към небето и каза:

– А? Бог? Това Ти ли беше, Господи.

Преди да има възможност да получи отговор, Живко чу едва доловимо звънене от телефоните си, което го предупреждаваше за нови текстови съобщения.

Навикът веднага насочи пръстите му към телефона.
Дали този път няма да прескочи традиционното си действие?!

Мая се размечта:

– О, как искам да се върна в детството!

– Аз пък не искам. Желая да видя близките си, които са напуснали този свят, но не и да се връщам в детството, – твърдо заяви Тони.

– Защо? – ококори очи Мая.

– Няма да имам пари, паспорт, апартамент, кола и шофьорска книжка. Не мога да се кача във влака или самолета без възрастни, – сбърчи нос Тони.

Мая само въздъхна, а Тони продължи още по-настървено:

– Изобщо няма да имам нищо свое. Освен играчки, които не мога да си купя сам. Те ще ми купуват дрехите и обувките, но възрастните ще ги избират. …. Няма да ям каквото искам. Ще ставам и ще лягам, когато родителите ми решат. Няма да мога да отида никъде без разрешение ….. Напълно съм зависим от тях.

– Но тогава ние сме малки и слаби, – възрази Мая. – Не можем да се защитим сами.

– Като роби сме, – усмихна се презрително Тони.

– Но детето е слабо ранимо. То няма опит, – изрази спонтанно несъгласието си Мая. – Безгрижното детство е, защото си напълно зависим от другите, но в замяна на това нямаш грижи.. … Няма свобода, но няма и грижи.

– Нищо не можеше да ме утеши, когато бях дете, щом усещах, че съм ограничен – сподели Тони.

– Дори сладолед, шоколад или някакво забавление? – попита Мая.

– Нима не разбираш? Ти си напълно зависима! – Тони размаха нервно ръце.

– Я погледни старите хора, – каза Мая. – Те са напълно безпомощни като децата.

– Те са си изгубили ума. Нямат сили. Уморени са от безбройните грижи и свободата, които са имали, – повдигна рамене Тони.

Мая се намръщи:

– Свободата трябва да се цени, въпреки че винаги е свързана с много тревоги.

– Не искам да се връщам в детството, – протестираше Тони. – Искам да удължа отговорната зрялост възможно най-дълго. Да си дете е много трудно. Просто го забрави ….

– Да си старо дете е непоносимо тежко, – отбеляза Мая. – И затова трябва да бъдем максимално мили към децата и възрастните…

Край тях мина възрастна двойка. Двамата старци се подкрепяха взаимно.

Тони наведе глава, а Мая им се възхищаваше.

Днес Петър бе настроен философски:

– Начинът, по който реагираме на обстоятелствата в живота, разкрива какви сме. Дали сме с Бога или действаме по своя приумица.

– Да бе, – възпротиви се Христо, – Заседнал съм в задънено положение. Ям един и същи обяд почти всеки ден. Връзките ми обикновено ме съсипват повече, отколкото ме изграждат. И трябва да вярвам, че това е добро и че това е дар от Бога?

– Ако сме в Христос, имаме увереност в Божия съвършен разгръщат се план.

– Стига, – възмути се Христо, – Аз си имам собствена цел в живота, не ми трябва Божията.

– Твоята цел не е „просто“ да караш кола, да упражняваш еди каква си професия или да имаш семейство и деца, – каза Петър съвсем спокойно.

– Какво означава „просто“?

– Една професия никога не е предназначена само за плащане на сметките, хобитата за забавление и приятно прекарване на времето. Това, което възприемаме с очите и ушите си не служи за отвличане на вниманието ни от ежедневния стрес и натоварване.

– А какво тогава?

– Всичко, което правим, е възможност да почетем Бог, да станем повече като Неговия Син и да насочваме другите към Него.

Христо махна недоволно с ръка, а Петър продължи:

– Когато изгубим това от поглед, дори най-удовлетворяващите моменти от живота ще ни оставят да се чувстваме празни, а най-лошите моменти ще ни накарат да поставим под съмнение Неговото присъствие или доброта.

– Да, но понякога оставаме в същата ситуация, няма никаква промяна, Въпреки желанието ни, – реагира бурно Христо. – Какво значение има тук Бог?

– Той може да сметне за уместно да ни остави в същата ситуация, в която сме били от години, но никога няма да ни остави сами в нея.

– Но аз искам да ми помогне да изляза от нея, а не да ме придружава, – възкликна Христо.

– Запомни едно, – наблегна Петър, – всичките обстоятелства, от най-високото до най-ниското от паденията ни, са инструменти на Божествената милост, които Бог използва, за да изпълни Своята вечна цел. За това, вместо да роптаеш, довери Му се и започни да му служиш от днес нататък.