Хълма Голгота. Исус бе разсъблечен, а войниците разделяха малкото, което Той имаше. На всеки от тях се падаше по нещо.

Така бяха поделени Неговия колан, сандали, но когато стигнаха до дрехата Му, която не бе шита, а изтъкана отгоре до долу си казаха:

– Да не я раздираме, а да хвърлим жребие за нея чия да бъде.

За да се сбъдне написаното, което казваше: „Разделиха си дрехите Ми, И за облеклото Ми хвърлиха жребий“.

Исус висеше над тях и ги гледаше, а те Го игнорираха и хвърляха заровете си.

Грубият им смях и тракането на заровете бе в рязък контраст с болката, която пронизваше тялото Му.

Днес някои от нас все още хвърлят зарове за дрехата на праведността Му.

Ще попипате:

– Нима е възможно това?

За съжаление да.

Пренебрегвайки смъртта Му на Кръста, те залагат вечния си живот на шанса да спечелят приемане от Бога чрез своята религиозност, морал, филантропия…..

Но единствения начин да получим това е чрез размяната на нашите собствени мръсни дрипи праведност там на Кръста.

Разпятието бе станало.

Христос слезе в самите дълбини на смъртта. И Той я разруши със светлината на своята любов.

Чу се радостен призив:

– Възкръсни, Боже, съди земята, защото Си я наследил във всичките народи.

Траурните одежди паднаха. Светлината ставаше все по-силна, защото адът не можеше да удържи този Мъртъв човек. Пропукваше се.

Гроба грее от живот. Победата над смъртта се извърши.

Ще мине известно време докато се възвести радостната вест:

– Христос възкръсна!

Всеки от нас слиза в сянката на смъртта.

За жалост грехът, злото и смъртта все още изглеждат победители на земята, но в сърцето си знаем и вярваме, че тъмнината, в която постепенно потъваме, всъщност свети отвътре с пасхална светлина.

– Радвайте се!

Великден е в края на всичко.

И лъчите на Великденската радост вече се изливат в света. Наближавайки Великденската нощ, знаем, че никой няма да ни отнеме тази радост.

Голяма скръб обзе семейство Манолови. Бащата почина.

Никола тежко преживяваше случилото се, защото много бе близък с него, а сега него го нямаше.

Изгуби се утеха, спокоен сън, редовна храна и сигурен план за напред.

До сега Никола се движеше в света, място, където не само живееше, но и действаше според собствените си желания и настроения. Често бе мамен и се заблуждаваше в много неща, а сега се питаше:

– Накъде?

Бе виждал баща си да се моли, но до сега той вършеше това повече по задължение и за него това нищо не означаваше.

В тези тежки дни Никола искрено се обърна към Бога:

– Научи ме какво да правя, Господи. Болката ми е голяма. …. Сякаш няма бъдеще за мен ….

– Следвай Ме, – дочу тих и нежен глас.

– Господи, позволи ми да погреба баща си и ще дойда….

– Върви след Мене, и остави мъртвите да погребат своите мъртъвци.

Това бе явна покана.

Никола бе физически жив, някои около него също, но всъщност бяха мъртви, отделени от Бога. Ако той останеше там, където бе сега, щеше да си остане духовно мъртъв.

Единственото, което трябваше да направи бе да последва Господа и да му посвети живота си.

И Никола го направи. Мирът дойде в сърцето му и той знаеше вече за какво да живее.

Бе ветровито. Вятърът направо издухва облаците и се чудиш, дали няма да спре и изведнъж да рукне дъжд.

Петър се бе свил в якето си и гледаше небето, където облаците се надпреварваха едни други.

– Дали любовта към живота ми е твърде малка? – попита той.

– Ако погледнеш по-сериозно, – усмихна се приятелят му Атанас, – Любовта и животът се смаляват във всеки изминал миг.

– Това, че се смаляват съм съгласен, – поклати глава Петър, – но въпросът е друг. Обичам ли тези, които са близо до мен така както обичаме себе си. Да не говорим за по-далечни като съседи, съграждани или съвсем непознати хора.

– Според Исус, – Атанас вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – ако живея така, както аз го искам, фактически го губя.

– Така е, – съгласи се Петър. – Моя малък живот в един незначителен свят е съвсем малък в сравнение с Божията разширяваща се вселена.

– Ето това е въпросът, – плесна с ръце Атанас. – Какво избирам, да обичам нещо, което всеки следващ миг се смалява или да избера живот, който не изчезва?

– И още: Мога да се откажа от моята незначителност и да избера нещо много по-голямо, което е трудно за разбиране? – добави Петър. – Малкият квартал, в който живея или вечността?

Каква нощ! Марин се въртеше неспокойно в леглото си.

Сънуваше кошмар, ……потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в някаква непрогледна яма.

Марин се напрегна в съня си … и изплува от дъното в реалността.

След като се събуди, чувстваше се гадно и му бе все още страшно от преживяното.

Целият бе в пот. Сърцето му биеше лудо, а кошмарът все още бе пред очите му.

– Все пак съм жив, – въздъхна дълбоко Марин.

Изведнъж усети лек полъх . Чу тих и нежен глас:

– Краят наближава. Стани, ти, който спиш. И възкръсни от мъртвите и ще те осветли Христос.

Марин се изненада и падна на колене.

Опитът от съня, който потопи нашият герой в смъртта, разруши илюзията му за сладостта на греха. Разкри му кое е черно и кое бяло.

Ние не само трябва да се събудим, но и по призива на Бога да се откъснем от страстите и покварата, които ни измъчват, за да получим вечен живот.

Христос ни дава тласък за да се пробуди душата ни. Какво чакаме още?!