Животът на Данчо бе изключително динамичен. Той постоянно бе зад волана. И това безразсъдство без почивка даде резултат.

Той катастрофира. Пораженията му бяха сериозна и на косъм бе да загуби живота си.

Сега лежейки в болницата, той преосмисляше живота си и правеше съвсем други планове за бъдещето.

Не знаеше дали ще може да се движи без помощ и изобщо ще успява ли сам да се обслужва, но той не губеше надежда и смяташе, че ще преодолее всичкия този кошмар.

Но ударите в живота идват от там, от където най-малко ги очакваме.

По обяд медицинската сестра му донесе писмо.

Данчо веднага позна почерка ѝ. Ръката му, която държеше писмото се разтрепери от вълнение.

– Какво ли ми пише? – каза си той и започна да чете.

Още от първите редове, веждите му се събраха и едва не извика от болка.

Годеницата му пишеше:

„Може би ти изглеждам безсърдечна, но повярвай ми, чувствам се ужасно. Бих искала да се разделим като приятели. Не ми се сърди и погледни ситуацията от моя гледна точка“.

Безскрупулният егоизъм на решението ѝ го накара да се изсмее на глас. Отдавна не се бе смял така. Дежурната сестра го помисли за полудял и понечи да му даде успокоително.

– Не се тревожете, – продължаваше да се усмихва Данчо. – Годеницата ми ме напуска и се жени за банков бос. Желая ѝ успех.

Раните му заздравяваха, но тази в душата му дълго тлееше в него.

Животът понякога е кратък, а отчаянието дебне на всеки ъгъл и това не може да се пренебрегне.

Единственото, което оставаше за Данчо бе, че се е променил и то към по-добро.

В един малък град, който по нищо не се различаваше от другите, ставаха странни неща.

Хората носеха маски. Държаха се на дистанция един от друг. Вратите на църквата бяха затворени. В магазините се мяркаха малко хора.

– Защо децата не ходят на училище ? – попита един странник минаващ през града.

– Появило се е нещо страшно и всеки си седи у дома? – отговори му случайно минаващ мъж.

– Къде са изчезнали възрастните хора?

– О, за тях е много опасно, – обясни мъжът. – Срещне ли ги това зло, умират веднага. За това си седят по домовете и не смеят да се покажат.

Странникът се огледа. На лицата на малкото хора, които срещна се четеше страх и отчаяние.

– Как живеят тези хора? – запита се той. – Без приятели, без човек на който могат да се облегнат в труден момент. Пълна изолация и страх един от друг.

Странникът вдигна глава и погледна към празния площад.

– Днес е празник, а по нищо не личи, че е, – отбеляза тъжно той. – Градът е станал сив и мрачен, а хората егоистични и сърдити, не се знае на какво.

Подухна по-силен вятър и забравената камбана се обади със медения си глас.

Смутени хората надигнаха глава натам.

– Забравихте Бога и ето какво ви сполетя, – обади се настойчив глас, който разтърси хората. – Ако има малко надежда за хората, тя е в Бога. Той е Единственият, Който пое човешкия ни товар и ни помага да осмислим живота си.

Всички погледнаха към странника, който изрече тези думи.

Докато решат да го нарекат безумец и да го изгонят с тояги от град си, той се стопи във въздуха и изчезна.

Всички останаха смаяни.

– Кой каза това?

Смущението нарастваше. Хората сякаш се събудиха от дълбок сън.

Още дълго време думите на странника звучаха като камбанен звън в главите им. Това бе сериозно предупреждение за тях.

Какво направиха месните ли? Не знам.

Всеки има право на избор. А вие какво решихте за себе си?

Невена цялата се бе зачервила и се тресеше. Беше силно разгневена. Имаше чувството, че нещо ѝ бе отнето. Да, някой ѝ дължеше нещо.

– До кога ще позволявам да ме нараняват и да контролират живота ми? – Крещеше нейното вътрешно Аз. – Месец? Година? Колко дълго още ще търпя?

Тя въздъхна дълбоко и се опита да се успокои:

– Не мога да променя това, което вече е направено. Не бива да оставям миналото да контролира бъдещето ми.

Лекът за гнева е прошката и тя добре знаеше това. Ако чакаше само другите да ѝ прощават, тя щеше да се провали на цяло.

Независимо дали дали гневът е породен умишлено или неволно, той е опустошителен, ако ….

Невена се изправи и взе решение:
– Ще анулирам и простя дълга му.

Тя се обърна към невидимия наранител и заяви категорично:

– Не ми дължиш нищо повече! Няма да позволя гневът отново да дойде и да ме съсипва.

„Гневете се, но без да съгрешавате, слънцето да не залезе в разгневяването ви“.

Живота ни е енергията, жизненост, ентусиазъм, вълнение, мотивация и оптимизъм, но ние не трябва да го задържаме само за себе си. Ако го възпираме, ще го изгубим, но ако го раздаваме, ще се умножава.

Димитър живееше в големия град и обичаше да пълни фризера с месо. Той предпочиташе на трапезата да има изобилие от него.

Един ден някой случайно бе извадил кабела на фризера от контакта и всичкото месо се бе развалило.

– А сега какво ще правим? – попита той съпругата си. – Има опасност месото да се развали.

– Много просто, – засмя се съпругата му, – ще направим барбекю и ще поканим съседите, приятелите и всички, които видим.

На събирането се оказа пастирът на местната църква. Той започна да се моли и попита Бог да му даде послание и поука от това, което се бе случило. И Господ му отговори:

– Животът е нетраен. Той е като стока, която не се запазва за дълго време. Ако не го раздадеш, ще дойде денят, в който ще трябва да го изхвърлиш.

Не трябва да пестим радостта, вълнението, ентусиазма, талантите, съкровищата или времето си. Няма как да задържим тези неща, защото рано или късно ще ги изгубим.

Има нещо много важно относно живота, той расте и се развива, само когато се раздава. Не можем да си го пестим или да го съхраняваме.

Ако искаме да спрем да умираме и да започнем да живеем истински, трябва да раздадем жизнеността, ентусиазмът, вълнението и енергията си и те ще ни се върнат.

Животът е като ехо. Каквото изпратим, то се връща към нас.

Стори добро на някого и Бог ще го направи за теб. Ние можем да имаме всичко в живота, ако помагаме на другите хора да получат това, което искат.

Може да дарите някого с усмивка, ръкостискане, молитва, насърчаващи думи, съобщение, ….. Каквото и да е, направете нещо, което привдига някой друг.

Бай Манол цял живот се занимаваше с мазилки и мозайки. Той бе ревностен християнин, но трудно разбираше Библията, когато я четеше. Дори това, което чуеше в църквата не оставаше в него. Сякаш някой го помиташе от главата му за броени минути.

Ако се опиташе да обясни на някого за Бога, много се тревожеше, за това заекваше, запъваше се и накрая млъкваше.

Бе на 60 години и всички го уважаваха и ценяха, за уменията в професията му.

Въпреки напредналата си възраст, Манол продължаваше да работи.

Околните му казваха:

– Имаш всичко: жена, деца, дом, …. Успокой се най-сетне и си почини.

А той навеждаше глава и кротко отговаряше:

– Как мога да спра да работя? Нали трябва да помагам на децата.

Много от познаващите го християни казваха за него:

– Той силно е привързан за материалното.

– От там идва и желанието му да печели още повече.

Един ден бай Манол падна от скелето и си счупи крака.

Тогава всички си рекоха:

– Е, сега навярно ще му дойде ума в главата и най-накрая ще спре.

Но когато се възстанови Манол отново бе на работа.

Един ден се бяха събрали група християни и споделяха помежду си, какво Бог е направил за тях. Сред тях бе и Манол.

Дойде и неговия ред. Повечето го изгледаха скептично, но очите му искряха.

– Бог много силно се проявява в работата ми. Такова нещо никога, никъде не съм виждал. Цял живот мажа. Станах професионалист в това. Знам всички тънкости на занаята. Но когато се предам на Бог и стана инструмент в ръцете Му, стават чудеса. Слагам мазилката и само с едно движение я заравнявам. Гледам и очите ми се пълнят със сълзи, защото знам, че не аз съм го направил, а Бог чрез моите ръце….

Изведнъж присъстващите разбраха, че Манол не бе тичал само за пари, а за да се изяви Божията сила чрез него.