Веднъж заекът срещнал катерица и не каква да е, а летяща. Погледнал я той учудено и попитал:

– Не мога да разбера, ти птица ли си или звяр?

Катерицата гордо отговорила:

– Аз съм и птица, и звяр, защото мога да правя всичко, което правят птиците и животните. Летя, бягам, плувам и се катеря по дърветата! А ти какво можеш?

– Аз мога само да бягам.

– И друго нищо? – подигравателно попитала катерицата.

– Да и нищо повече, – засрамен потвърдил заекът, след което добавил: – Покажи ми как тичаш.

– Виж!, – казала катерицата и неловко закуцукала по тревата.

– А как летиш? – полюбопитствал заекът.

Катерицата се опитала да прелети от храст на храст, но веднага тупнала на земята.

– А мога ли да видя как плуваш и се катериш по дърветата? – попитал заекът.

– Сега ще видиш, – заканила се сериозно катерицата.

Влизайки в езерото, тя силно заудряла с опашката си по водата. Но първата вълна, я изхвърлила на брега. Когато катерицата се опитала да се покатери на върха на едно дърво, тя едва се добрала до най-ниския клон.

– Сега видя ли, – самодоволно казала катерицата, – че съм и птица и звяр? Мога да скачам, да летя, да плувам, да бягам и да се изкачвам по дърветата. Колко жалко, че можеш само да бягаш!.

– Според мен, – заявил заекът, – по-добре е да можеш да правиш едно нещо добре, отколкото много, но не както трябва.

Ученото си е учено и под камък да го поставиш и там ще се изяви.

Един бе Павел Йорданов в селото. Като малък го знаеха като любознателно и предприемчиво момче. В училище не се задоволяваше само с писаното в учебниците, а търсеше повече информация за нещата, събитията и хората.

Когато порасна отиде във Франция и завърши там френски колеж.

Въпреки, че живееше в големия град, често посещаваше родителите си и се грижеше за тях. За него не бяха чужди мотиката, косата и брадвата. Лятно време помагаше на комшии и познати.

Един ден завари баща си на легло. Дядо Йордан, въпреки че бе настинал, няколко пъти след това бе излизал със овцете.

Жена му баба Мара все му казваше:

– Настинал си, не излизай!

– А животните? – питаше старецът. – Времето е хубаво, тревата още я бива, защо да ги затварям? Само заради някаква си настинка.

Павел като пипна нагорещеното чело на баща си и видя зачервените му от високата температура очи, много се разтревожи за него.

– Татко, ти полежи и бързо оздравявай, пък аз ще изкарам овцете.

– Да ги заведеш на Димовия рът, там има хубава паша.

– Добре, – бързо се съгласи синът, – но ти ще лежиш тук и никъде няма да ходиш, докато оздравееш.

Старецът тежко въздъхна, но се съгласи.

И Павел поведе овцете из хълмистата местност. Спомни си детството, когато тичаше бос тук на воля. Не веднъж бе седял на сянка и слушал в захлас птичата песен .

По шосето се зададе автомобил с чужда регистрация. Колата спря. О нея излезе добре облечена жена, помаха с ръка на Павел и той приближи.

Дамата го поздрави на френски. Павел ѝ отговори също на френски. Жената се изненада, но попита:

– Това ли е пътят за столицата?

Павел ѝ обясни на френски, че след завоя, трябва да се отклонят надясно и да вървят все  направо.

Французойката остана изненадана от отговора на Павел и каза на мъжа в колата:

– Не знаех, че българските овчари са толкова образовани!

От къде да знае горката, че с нея не говори какъв да е овчар, а възпитаник на френски колеж?!

Две момичета се връщаха от пазар. Соня бе на девет години, а Катя на 16. Освен тежките торби, двете сестри държаха мобилните си телефони, в които от време на време хвърляха по един поглед.

На един от завоите момичетата отстъпиха на компания от осем човека. Всичките бяха възрастни мъже, облечени в мръсни гащеризони. Изглежда се връщаха от работа.

Един от тях хвана Соня за качулката.

– Ей, малката, давай телефона си!

За да подкрепи заплахата си, мъжът започна да извива ръката на момичето.

Катя се опита да защити сестра си, като удари нападателя с чантата си. Тогава останалите мъже започнаха да я заплашват.

– Не си ли позволяваш много, момиченце…

– Ако те хвана с тези два пръста щете смачкам като бълха.

– Помощ!- извика Катя.

Никой от минаващите там не се спря изобщо, за да окаже помощ на момичетата.. Виждайки опасната компания, хората бързаха да се отдалечат, колкото може по-далече и по-скоро от това място.

Двете момичета много се изплашиха. Катя крещеше и плачеше, но хората бързо отминаваха, сякаш не ги виждаха.

Изведнъж от близката строителна площадка се появиха няколко кучета, които със лай се хвърлиха към мъжете. Оградиха мъжете и момичетата и започнаха да лаят заплашително към мъжете.

Един от нападателите удари кучето, което бе до него, но то го ухапа, а останалите още по-настървено продължиха да лаят срещу мъжете.

Престъпниците започнаха да нервничат. Силният лай привлече вниманието и наблизо спря маршрутка.

Тогава нападателите съобразиха, че става напечено. Хвърлиха телефоните на момичетата и чантата на Катя, а след това се впуснаха в бяг кой, на където види.

Двете сестри бяха силно стресирани. На врата на Соня имаше ярка следа от качулката ѝ, за която я бяха дърпали силно.

Соня и Катя, въпреки премеждието, не забравиха своите спасители. Купиха пирожки, мляко с хляб и нагостиха четириногите си приятели.

– Много съм благодарна на тези кучета, – усмихна се след толкова тревоги Катя.

– Како, защо минаващите не ни помогнаха? Нали видяха, че ни нападнаха? – недоумяваше Соня.

– Може би защото животните са по-човечни, отколкото самите хора, – тъжно се усмихна Катя.

Иван Миланов бе горски от години. Обичаше животните и зеленината особено напролет, когато всичко се събуждаше.

Но днес бе тъжен и плачеше:

– Ето всеки ден ми се случват неприятности. Господи с какво съм се провинил пред теб?

Изведнъж Иван видя на едно дърво кълвач. Той дълбаеше с клюна си по ствола на дървото.

Цялата гора трептеше от тези удари:

– Боли ме. Моля те. Стига толкова дупки пробива в снагата ми.

– Ще загинеш, ако отлетя, – каза кълвачът. – Личинките ще ти източат соковете. Сега не е време за сълзи, по-добре ги обърши и се усмихни.

Чувайки този разговор Иван се засмя:

– Не, Господи, няма да споря за своята душа. В нея има толкова много боклук, смърдят личинките – моите грехове. За това си изпратил беди, за да може по-късно душата ми да ухае на свежи цветя.

През 1788 г. Ню Гемпшър е станал деветия щат на САЩ. Неговото второ име е „Гранитния щат“.
Именно Ню Гемпшър е първата колония, която е обявила независимостта си от Англия.
Сега в щата живеят около 1,3 милиона човека.
През 2003 г. жителите на Ню Гемпшър били признати за най-здравите хора в света.
Ето и някои необичайни закони на щата:
Всички говеда, които пресичат пътя, трябва да са оборудване със устройство за събиране на изпражненията на животните.
В ресторантите и кафенетата е забранено да се движат крака или да се поклаща глава в такт на музиката.
Забранено е събирането на водорасли на плажа.