Ирена чистеше дома си. Не, не очакваше гости, но обичаше в дома ѝ да е чисто и приятно.

Будното ѝ око забеляза тъмни петна по белия кухненски под, целият покрит с плочки.

– Това непременно трябва да се изчисти. Не може да стои така. Как не съм го видяла по-рано? – ядосваше се Ирена.

Тя застана на колене и започна старателно да търка петното, но колкото повече търкаше, толкова повече се забелязваха други петна.

Обикновено така става. Всяко петно, което успеем донякъде да премахнем, прави останалите много по-очевидни.

– Колко мръсен е станал кухненския ни под, – Възкликна Ирена. – Колкото и да се мъча, едва ли ще успея да го почистя напълно.

Така става и с нас. Най-добрите ни усилия да се справим с греха, все се провалят.

Но винаги има надежда. Бог може да изчисти това, което ние не можем. И най-трудните петна ще станат „бели като сняг“.

Не можем да изтрием петната от грях наслоили се в душите ни, но можем да получим спасение чрез Този, чиято жертва ни позволява да бъдем напълно очистени.

Елена лежеше на дивана. Тъмнината пристъпваше от прозореца и изпълваше стаята. Тук там малки светлини осветяваха пространството наоколо, но в дома на Елена бе тъмно.

Отчаянието бе препречило пътя на тази млада жена и тя се чувстваше угнетена.

– Какъв живот водех досега? – запита се тя.

Бе израснала в семейство, където се говореше често за Исус, неговата жертва и изкупителното Му дело. Четеше се Библията и родителите ѝ се стараеха да следват Спасителят.

Но тя не ги последва, а се отдаде на насладите в света. Прояви непокорство по време на юношеството си и оттогава всичко тръгна назад.

– Той ме обичаше, когато аз не обичах, – тихо прошепна Елена. – Дори, когато Му обърнах гръб, Той пак ме е обичал.

Тя седна и продължи:

– Колко чудно е това….., когато се върнах при Него засрамена, Той не ми даде да се почувствам недостойна. Посрещна ме като добре дошла отново в семейството.

Картини от предишния ѝ живот преминаваха една след друга в ума ѝ.

– Завиждах, ядосвах се за какво ли не, бях нетърпелива и най-вече неблагодарна, – сълзи се стичаха по лицето ѝ, – а Той е продължавал да ме обича.

Елена изливаше болката си.

– Не съм добра, но бих се постарала, защото никой друг не ме е обичал така. Нужно е да общувам повече с Него, не за да бъда обичана, а защото аз Го обикнах.

Сълзите ѝ се стопиха и усмивка засия на лицето ѝ.

– Колко е хубаво, че Той ме обича въпреки моето минало, – радост започна да напира вътре в нея. – Обичаме при всичките ми недостатъци, защото ме вижда друга, съвсем променена. Дори в бъдеще да се проваля, Той пак ще ме обича.

Елена падна на колене, вдигна ръце високо нагоре, а гласът ѝ прозвуча радостно и възторжено:

– Благодаря Ти, че ме обичаш просто така. Помогни ми да стана такава, каквато ме виждаш …… Благодаря Ти…..

Вечерта нахлу в малкото селище неочаквано. Бе облачно и не се разбра, кога се скри слънцето. Хората са свикнали на всичко и вече нищо не им прави впечатление.

Димитър ситнеше в задния си двор, притеснен, невиждащ изход от създалата се ситуация.

Така го завари Пламен, неговият комшия, до когото Димитър често се допитваше.

– А, Пламене, замътила се е една ….. в душата ми и не знам какво да правя.

– Казвах ти и пак ще повторя, – размаха показалец Пламен, – Господ има уникален план за твоя живот. Такъв, който не се променя според неочакваните обстоятелства. Когато се сблъскаш със ситуация, която не си пасва с твоето разбиране как Бог иска да върви твоя живот, трябва да спреш и да погледнеш към Него за насока.

– Тогава защо Той допуска да имаме разочарования?

– За да се осланяш на Него. Да разчиташ не на това, което виждаш, а на Бога. Разочарованията са неизбежни, но обезсърчението е избор. Не позволявай на предизвикателствата, да ти отнемат ентусиазма и увереността в Господа.

– Знаеш ли, като ме притиснат, особено от няколко места, – оплака се Димитър, – изобщо не ми е до Бога.

– Не бъди жертва на чувствата си. Гледай към Него и върви напред.

– Лесно ти е да го кажеш, – изпъшка Димитър. – Ела на моето място и тогава приказвай.

– Нараненото ти и обезсърчено сърце, заедно с белезите от старите разочарования ще се стопя в Божията възстановителна любов. Семо гледай към Него.

Димитър наведе глава и дълго време мъдрува. Накрая разкърши рамене и категорично заяви:

– Не мога. Това е.

– Бог наистина има благословения за теб – повече, отколкото можеш да си представиш. Дай му разочарованията и страха си, и напълно Му се довери. Ако Бог държи бъдещето ти, нищо няма да загубиш.

Пламен опитваше всячески да помогне на комшията си, но Димитър се бе затворил в себе си и не приемаше.

Мони бе едва четири годишен, но вече знаеше:

– Ако човек е станал жертва на беззаконие, полицията ще му помогне.

Един ден майка му взе бонбона му, а той отиде в полицейския участък и каза на полицайката там:

– Трябва да арестувате мама.

– Защо? – попита полицайката.

– Тя ми открадна бонбона и ме удари.

Жената в униформа едва сдържаше смеха си, но записа жалбата на малкия и му обеща:

– Ще проверим всичко на място.

При проверката в къщи бе само бащата на Мони, който обясни:

– Съпругата ми съвсем леко го удари по бузата, но той е непослушен. Яде бонбони преди ядене и си разваля апетита. След това само побутва чинията си и не ще да се храни. Много странно бе, че прие спокойно наказанието си ….

– Защото е планирал да потърси официална помощ, – смееше се проверяващият случая полицай.

Стопли се и хората взеха да работят на нивите и по дворовете си.

Скоро щяха да почнат и да садят чушки, домати и всичко, което бе нужно за трапезата.

Огнян днес бе настроен философски и не изненадваше с нищо ново комшията си Пешо:

– Уважавай живота не само за неговите прелести, а и за трудностите му.

– Е, чак пък толкова, – възразяваше Пешо. – Колко пъти ставаме неволни жертви на развихрили се глупаци?

– Колкото и да е отвратително положението ти, не се опитвай да обвиняваш държавата, шефа си, родителите, природата или нерадостното детство. Менюто е безкрайно и скучно, – махна с ръка Огнян.

– Как да не са виновни? Ако не бяха …..

– Слушай, – Огнян извиси глас, – щом хвърлиш вината на някого или нещо, моментално подкопаваш собствената си решимост за промяна и увеличаваш вакума на безотговорността.

– Дрън, дрън, много знаеш, – запъна се Пешо.

– Парализираната воля не носи радост, – изстреля набързо Огнян.

– Когато стигнеш ръба на отчаянието, друга песен ще ми запееш, – усмихна се Пешо.

– Ти за мен не бери грижа, – натърти Огнян. – За всяко нещо се намира чалъм.