Младен бе тръгнал да издири най-добрия човек на земята. Веднъж попадна в един град и чу името му:

– Андрей Добролюбов.

– Защо смятате този човек за най-добрия? – попита Младен хората.

– Той е истински християнин. Води безупречен живот и е пример за всеки от нас.

Много от семействата са нарекли децата си с неговото име.

Чрез Андрей Младен прие Господа за свой Спасител. Добролюбов стана пример за младият човек.

Наложи се Младен да напусне този град и да замине надалече от него. Няколко години, той не се видя с Андрей, но един ден прочете във вестниците, че Андрей Добролюбов е умрял.

Сърцето на Младен се изпълни с голяма мъка и той едва се добра до дома си.

– Какво ще правя сега без него? – каза си Младен. – Всичко пропадна.

На другия ден реши и се върна в града на Андрей. Там още по-отчаяно мълвеше:

– Андрей, защо ме изостави на кого ще се опра сега, ти беше моята надежда…

Една жена го чу и му каза:

– Не се опирай на Андрей, той е само човек и както виждаш умря, като всички хора. По-добре разчитай на вечния и жив Бог, на Който Андрей бе дал сърцето си и бе покорил живота си. Надеждата в Бога не допуска колебание. Господ не помага на този, който се надява на богатство, слава, човешка и светска сила, а понякога и на Бога.

– Това е добър урок за мен, – започна по-ясна мисъл да се оформя в ума му. – Надеждата ми и упованието ми трябва да почиват на Бога.

Петър Николов отиваше към колата си, която бе паркирана пред магазина. Той забеляза възрастна жена с огромен чувал със захар в ръце.

Старицата бързо пристъпи към Петър и му каза:

– Миличък, ще ме откараш ли? Съвсем наблизо живея.

Николов реши да помогне на жената и я откара до дома ѝ.

На следващия ден, когато Петър отново отиде да пазарува в магазина, на входа го спря охраната.

Отведоха го в специално помещение и му показаха кратък видеозапис:

Познатата му старица влиза в магазина, грабва един голям чувал и бързо избягва от магазина навън.

Имаше и друг запис. На него се виждаше как бабата сяда в неговата кола …..

Когато Антон беше млад, той пътуваше, изпратен от Захариев, собственик на много фабрики в открит товарен вагон и продаваше прежди за големи суми пари. Изпълняваше и други поръчки, с една дума Захариев му имаше голямо доверие.

Веднъж след една продажба, преброи наличните пари, които носеше в себе си и не можа да намери десет хиляди лева. Провери внимателно в преждата, после по джобовете, но парите бяха изчезнали.

Притесни се и едва не се разплака. Беше се объркал нацяло.

– Как ще обясня на Захариев за недостига? Ще ми повярва ли? – тези и подобни мисли го убиваха. – Ще ме сметне за крадец. Дори и да не ме даде на съд, ще ме изгони позорно като мошеник. Завинаги ще бъда заклеймен с позорно име, а сина ми и жена ми ще ги наричат „сина и жената на мошеника“.

Всичко това се рисуваше в още по-мрачни краски във въображението му. И той реши да сложи край на живота си.

По пътя Антон трябваше да премине през един мост, а зад реката се виждаше един малък манастир.

„Ще застана накрая на вагона и когато преминаваме реката, ще се хвърля във водата и ще се удавя“, – взе бързо решение младият мъж.

Вълнуваше се много. Непоносима тъга и ужас го обхванаха преди смъртта.

Докато беше в такова състояние с него се случи нещо непредвидено.

Антон изпадна в безсъзнание и видя пред себе си облечен в светещи дрехи старец. От него струеше любов и разбиране.

– Слава на Всевишния Бог, Антоне, – каза старецът. – Защо не се обърна за помощ към Божия Син Христос? Той помага на всеки. Не оставяй отчаянието да те съсипе.  Не се съгласявай да изпълниш желанието на дявола, като посегнеш на живота си. Парите, които търсиш, ти ги изпрати на една от фабриките, още вчера, но забрави да запишеш това в тефтера.

Когато дойде на себе си Антон лежеше пред вратите на манастира. Изправи се и прекрачи прага на светата обител и тогава  видя на една от стените изображението на стареца в цял ръст. Същият, който му бе говорил.

В душата на младия човек пламна неописуема благодарност, към Бога и този непознат старец, който го гледаше от иконата. Той осъзна, че към него бе проявена безкрайна милост.

До края на 60-те футболните съдии нямали картони, а предупрежденията просто отбелязвали в тетрадка.

Анализирайки няколко скандала на международни мачове, свързани със езиковата бариера между играч и съдия, ръководителят на съдийския корпус на Световната купа Кен Астън поискал да направи системата  за наказания по-нагледна.

Решението се появило у него, когато пътувал с колата си и спрял на светофар.

Когато се прибрал в къщи споделил идеята с жена си, тя веднага я визуализирала изрязвайки от цветен картон жълти и червени картички.

Един художник работел в съдебно медицинска експертиза на ФБР. Той нарисувал две серии портрети на жени.

В първия случай се основавал на това, което жената говори за себе си, а във втория слушал, как  другите хора я описвали.

При това той не виждал жените, а само слушал гласа им.

В резултата от експеримента била ясно изразена разликата между начина, по който жените виждат себе си и как те се възприемат от другите.

Освен това, портретите нарисувани в следствие от думите на самите участнички, били много по-малко привлекателни.

Това говори, че ние сме по-красиви, отколкото си мислим.