Пламен скоро се бе оженил и беше много щастлив. На кого можеше да се падне такава красива и интелигентна жена като неговата Зоя.

Двамата имаха прекрасна и удовлетворяваща ги работа. Роди им се син. Какво повече можеше да се иска за едно семейство, за да е щастливо?

Още в първите месеци след брака си Пламен установи, че съпругата му говори на сън. Бълнуванията ѝ не бяха неразбираеми думи, а съвсем осмислени и завършени фрази.

Обикновено на сън Зоя говореше за работата си. Пламен забеляза, че колкото бе по-силен стреса при жена му, толкова тя ставаше по-бъбрива нощно време.

Като добър и любящ съпруг той нищо не каза на жена си по този въпрос.

– Тя и без това си знае навярно за това бълнуване, – казваше той – какво да я притеснявам за това.

Но след раждането на синът им, нещо се промени в поведението на Зоя.

Една нощ съпругът ѝ чу да казва:

– Дано Пламен не разбере, че това дете е твое…

Когато чу това, мъжът ѝ бе шокиран. Цяла седмица разсъждаваше върху чутата фраза и си казваше:

– Нима греша? Възможно ли е това?

Накрая той реши да провери нещата, по един единствен начин.

Зоя имаше кръвна група А, а той В. Групата на детето потвърдиха съмненията му. Малкия Гошо имаше 0 кръвна група.

– Ясно, – отсече Пламен, – детето не е мое….

Завесата падна. Последва скандал, а след него развод.

Зима. Сняг. Безлунна нощ. В такава можеш нацяло да замръзнеш.

Малка пухкава топка, стоеше от едната страна на кооперацията и от време на време от нея се чуваше едно жално едва разпознаваемо: „Мяу“.

Зорка мина по улицата. Тя чу жалния вопъл и не се стърпя, пресегна с ръка и улови мяукащото котенце.

Зорка бе алергична към котки, но сърцето ѝ не даде да остави на студа това малко създание.

– Миличко, – Зорка погали мъничето, – ако хазайката те види в апартамента, ще ни изгони. Няма значение,  – махна с ръка тя, – ще си намерим друг.

Зорка го занесе у дома си. Дълго го държа в дланите си. Когато котенцето се стопли и престана да трепери, вдигна очи към новата си стопанка и я погледна очакващо.

Зорка отиде в кухнята. Стопли малко мляко, дори и малко саламче му отряза. Котето изпи млякото, изяде парченцето салам и започна доволно да мърка.

Мъжът на Зорка, Павел скоро се прибра от работа. Той бе много уморен и както бе с дрехите заспа на кревата.

Зорка знаеше колко му е тежка работата, за това в нищо не го упрекна. Съблече го и го зави с одеялото. След това изключи лампата и си легна.

Пухкавият герой започна да изучава апартамента.След като привърши огледа бързо скочи при Павел в леглото и се сгуши до него.

Зорка се бе унесла, когато чу пронизителен вик. Тя веднага реагира и без да разбира какво става, скочи на крака.

– Бързо включи лампата, – каза сърдито Павел. – Хванах плъх!

Когато Зорка включи лампата, се разбра, какъв плъх бе хванал мъжът ѝ. Тя едва не падна от смях. Павел постоя няколко минути объркан, а след това силно се разсмя.

– Толкова малко, а щеше да ми изкара акъла, – Павел се заливаше от смях. – Остава при нас нали?

Павел умолително погледна жена си, тя само кимна с глава и притисна котето до гърдите си.

Колко страшно е да чуеш диагнозата „рак“, но такава вест различно се възприема от хората. Повечето отпадат физически и остават болестта бързо да ги довърши.

Но за Фанка, която имаше страхотно чувство за хумор, можа да отслаби дори силата на фаталното си заболяване. Тя бе станала легенда за нестихваща радост в своето семейство.

Усещайки края си Фанка помоли съпруга си:

– Поливай цветята ми, когато вече няма да ме има. Когато правиш това, ще си спомняш за мен.

Найден много обичаше съпругата си. С нея бяха живели близо 50 години. Как можеше да ѝ откаже, такава молба. Той знаеше, че тя много обича цветята. Целият си дом бе изпълнил с тях.

– Разбира се, Фани, зная колко ги обичаш и няма да ги лиша от влага, така ще им се радвам и ще си спомням за твоята усмивка.

Фанка си отиде.

Времето минаваше, а болката  от загубата на съпругата постепенно се притъпи. Найден с благоговение изпълняваше всеки ден последното желание на жена си. Той усърдно поливаше цветята ѝ и им се радваше:

– Колко красиви и пищни са, също като нея.

Случи се така, че Найден трябваше да се премести в нова къща.

Разбира се, той веднага реши:

– Ще взема и любимите цветя на Фани със мен.

Когато дойде денят на преместването Найден надигна една от саксиите и …. се изненада:

– Колко е лека само!

Разрови почвата в нея, попипа листата и цветовете на растението и остана много изненадан:

– Та това цвете е пластмасово?!

Той бързо разгледа и останалите „любими цветя“ на жена си. Те също бяха изкуствени.

Найден се усмихна и каза:

– Ах тая моя неуморна хитруша! За пореден път успя да ме изненада. Успяла е да се пошегува с мен дори и на смъртния си одър….

Младата Елена се омъжи за офицера Спас Николов. Те бяха много щастливи, но започна войната. Спас изпрати съпругата си при своите родители на село и се отправи на фронта.

Веднъж Елена, както си лежеше на дивана, погледна към огледалото, което бе поставено между двата прозореца. Тя забеляза странни карти, които „изплуваха“ от него. Там ставаше нещо.

Елена внимателно се вгледа и видя мъжа си с още един войник. Те пълзяха и се оглеждаха настрани.

Малко по-нататък младата жена забеляза две други фигури, които се прокрадваха зад мъжа ѝ и войника с него.

Елена трепна.

– Навярно това са врагове, – прошепна тя.

Единият от тях извади нож и се спусна към Спас.

Елена извика ужасена:

– Господи, опази го …

И без да разбира какво прави, взе от масата първото, което попадна в ръцете ѝ и го хвърли върху огледалото. Последва звън от разбито стъкло.

Майката на Спас обезпокоена от този шум, бързо изтича в стаята и намери снаха си припаднала.

Когато дойде на себе си, Елена сподели с възрастната жена:

– Там в огледалото видях Спас и още един войник с него. Зад гърба им се прокрадваха други двама. Единият от тях извади нож и се нахвърли върху Спас. Обезумях и хвърлих първото, което напипах на масата, срещу огледалото …

Майката на Спас  се опита да успокои снаха си, а после в дневника си записа видението ѝ.

След няколко седмици си дойде и Спас, който бе получил кратък отпуск.

Той веднага разказа на родителите и жена си, какво странно събитие се бе случило с него:

– С Павел бяхме изпратени на разузнаване. Пълзейки се придвижвахме през вражеския тил. Изведнъж се чу женски вик и звън от счупено стъкло. Обърнахме се веднага и видяхме двама от вражеската армия мъртви на земята. Единият държеше нож в ръка.

Майката на Спас и Елена се спогледаха. Възрастната жена отиде и донесе дневника си. След това даде на сина си да прочете, какво бе написала за този ден, в който той бе преживял чудното избавление.

Времето беше чудесно и майките и бабите бяха извели децата на детската площадка.

Ему като че ли не се вместваше в цялата картина. Той изглеждаше шест годишен, но не ходеше. Придвижваше се пълзешком, като се оттласкваше с лактите си и преместваше неподвижните си крака по земята.

Някои от децата го сочеха с пръст и му се присмиваха:

– Виж го как пълзи…

– За какво са му тези крака, щом не ги използва?

– Колко е голям, а не може да ходи…

Майките шъткаха на децата си и им правеха забележки:

– Не му се присмивай, той е болен ….

– Не трябва да се отнасяш така към такива деца …

С Емо никой не искаше да играе.

Една от майките предложи на дъщеря си:

– Иди да се запознаеш с това момче.

Но момичето смръщи вежди и директно отказа:

– Не го искам тоя …

Изведнъж към Таня, малко тригодишно момиченце, се насочи  момченце, което бързо грабна от ръцете ѝ кофичката и лопатката ѝ.

Детето отчаян се разрева, защото му бяха отнели играчките.

Никой от децата не обърна внимание на случилото се, всяко се занимаваше със своите си „работи“.

Тогава към Таня се приближи Емо. Той ѝ подаде една от своите играчки, усмихна ѝ се и каза:

– Не плачи. Аз се казвам Емо.

В усмивката на това малко момче искреше толкова любов и нежност, че те се оказаха достатъчни Таня вече да не плаче.

– Хайде да играем! – предложи Емо. – Ти ще бъдеш прекрасна принцеса, а аз красив принц.

И те започнаха да играят. Неусетно и други деца дойдоха да играят с тях.

На площадката стана хубаво и светло, а в центъра на всичко това стоеше момчето инвалид Емо.

– Защо се раждат такива деца? – мърмореше недоволно възрастна жена, която не бе усетила промяната, която бе станала на детската площадка.

Тя не бе разбрала, че такива деца са истински принцове и принцеси с прекрасни души, които умеят да съчувстват, да обичат, да дружат с другите и да се радват на живота.