Когато беше малка, баща ѝ не я хвалеше изобщо, сякаш не забелязваше старанието ѝ. Каквито и оценки да изкараше в училище, за него бяха недостатъчни. Искаше да направи нещо по-особено, за да я забележи и да я похвали.

Когато стана тийнейджър баща ѝ ги напусна и заживя с друга жена. От тогава повече не го видя.

Сега я терзаеха гузни мисли. Често си задаваше въпроса: „Ако бях съумяла да постигна по-добри резултати, които да удовлетворяват баща ми, дали нещата нямаше да се развият по друг начин?“

Женена е. Има си двама тийнеджари и се страхуваше да не ги загуби. Ако знаеха как нейния баща не е сметнал, че тя е достойна за обич, как ли щяха да се отнесат спрямо нея. Целият ѝ живот беше белязн от този страх.

Тя беше отхвърлена и наранена, жадуваща за обич и похвала.

Един ден Бог я срещна. Той ѝ дари радост и мир. Но раните от детството ѝ пречеха да възприеме Бог по правилния начин. Тя се страхуваше да не сбърка , притесняваше дали върши правилно нещата. Възприемаше Бог по-скоро като съдия, очакваше всеки момент да изрази недоволството си от нея. Тя оприличаваше Бога на вечно недоволния си баща, който я изостави.

На едно от богослуженията в църквата, Бог я докосна по чуден начин и тя усети и позна безкрайната Му любов.

През юли 2008 г. от Арканзас се появила първата информация за някаква група поседници на “We Want Your Soul”. Името вероятно идва от едноименната песен „Искаме душата ти“.
Интересът към  “We Want Your Soul” възникнал след инцидент на паркинг в близост до магазин. Тогава през юли, към една жена приближили двама мъже с черни дрехи. Те започнали да се интересуват за финансовото положение на жената, питали я за отношението ѝ към религията, а след това ѝ предложили да си продаде душата.
Жената се уплашила и веднага позвънила в полицията. Когато дошли полицаите. тя описала мъжете така: бели мъже с черни костюми и куфарчета, които се придвижвали на Lexus. На дясната ръка на непознатите бил татуиран триъгълник с кръг, в който била разположена петолъчна звезда.
Полицай не успели да открият страните мъже. Но били фиксирани няколко запитвания до службите отговарящи за реда в страната, за някакви писма, които пристигали по електроните пощи с предложение, съответния човек, до който били изпратени да си продаде душата.
При желание, в Интернет можело да се прочете какви услиги предлага кампанията с посредници за продажба на души. А предоставените услуги съвсем не били лоши. Предложенията варирали от 5 до 20 хиляди долара, изглежда цената се влияела от възрастта на клиента. Такъв договор можел да се сключи само с лица над 18 години.
Между другото, както е посочено на купувачите в сайта, отнемането на душата е абсолютно безболезнена процедура, необходимо е само да се подпише договора, без да се притеснават. Те стават богати и след това се потапят в по-комфортен живот.
Ах да, според условията на сделката, няма връщане назад, душата се продава веднъж и завинаги. Договорът не може да се прекрати. Продаващият душата си няма възможност да разбере как ще се отнесат по-нататък към нея, защото тя изцяло принадлежи на новия собственик.
Разбира се, всеки човек решава сам за себе си, към кого да се обърне, към Бога или към дявола.

В Барселона има едно специално заведение, в което се сервират различни видове кафета. То винаги е пълно. Но има нещо много интересно, когато си поръчваш кафе, сервитьорът непремено те пита за името и си го записва. Когато Роси беше за първи път в това заведение, тази практика я изненада и бурно изказа негодуванието си:

– А личните карти няма ли да искат?

Данчо ѝ разясни положението спокойно:

– Реално, предлаганите видове кафета са много, а клиентите още повече и те непрекъснато се сменят. Прието е да се записват имената на клиентите, за да се избегнат грешките. Така всеки ще може да пие това кафе, което си е поръчал.

На Роси ѝ стана много смешно, когато чу сервитьорът да съобщава:

– Кафе за Роси.

Веднъъж тя беше пак там с приятелката си и един германец с жена си, която беше българка. Решиха да си направят шега и да не кажат истинските си имена, а да си измислят шеговити.

Когато сервитьорът попита Роси за името, тя каза:

– Кифла, – и леко се усмихна.

Приятелката ѝ се нарече Дрисла. Германецът избра името „Змей“, защото жена му често му казва:“ Ето идва моя змей“. Това обръщение много му харесваше. А жена му се нарече „Пръдла“.

Сервитьорът много внимателно и съсредоточено записваше имената, без да се влияе от разменящите си усмивки на масата клиенти. Тези имена за него нищо не значеха. Но той беше усърден и учтив в работата си.

По-късно се разнесе гласът на сервитьорът:

– Кафе за Кифла. Кафе за змей, – което някак си се бе превърнало в Исмаил, може би така е прозвучало немското произношение на тази дума. – Кафе за Дрисла. Кафе за Пръдла.

Групичката едва не падна под масата от смях. След това започнаха да се оглеждат дали няма българи в заведението, защото голям срам щяха да берат.

Тя планирала да прелети със самолет целия свят. До тогава нито една жена не се е решавала на такъв подвиг. Тя се издигнала със самолет през 1937 г. и изчезнала.
Появили си много теории, които се опитвали да обяснят нейното изчезване. Някои смятали, че тя е била шпионка на президента Рузвелт други, че са я обезглавили японците, а трети, че живяла на някакъв остров с рибари.
За да намерят Емелия било претърсено морето на дълго и широко. Летец по време на първите търсения забелязал на остров в южната част на Тихия океан признаци за наличие на човек, но тогава това откритие на никого не се сторило толкова важно, въпреки че предполагаемия маршрут на Емелия минавал точно над острова.
Три години по-късно изследователи от Международната група за издирване  на исторически самолети претърсили острова, за да разберат дали Еърхарт е била там. През 1940 г. бил намерен скелет, обувки, празна бутилка и портативен секстант на острова.
Скелетът не бил цял. Част от костите били отмъкнати от раци. Никой не сметнал за важно това, че скелетът се оказал на острова, над който е прелетяла Емелия. След това продължили да я търсят. Но такива доказателства, навярно ще се съгласите, са напълно достатъчни. Това са били останките на бяла жена със същия ръст на Еърхарт. Наблизо е лежала женска обувка, части от дамска козметика и парчета стъкло о илюминатор на самолет.

Всяка сутрин преди зазоряване той тръгваше на разходка. Час по-късно се връщаше попил шума на града и звуците на градините, които после добиваха плът в поезията му.

Но тази сутрин не беше ходил много надалече, защото когато си дойде зората току що се бе сипнала и нощта все още витаеше във въздуха. Тишината го съпровождаше неохотно.

– Какво се е случило, – попита го разтревожена  жена му.

– Улиците са пълни с хора, – въздъхна той, – бездомни, отчаяни и гладни.

– Погледни! – извика възторжено жена му. – Виж как слънцето сияе, – продължи възторжено тя, искайки да разсее тъгата впримчила се в утрото.

Сноп лъчи огря предната част на къщата. Те плиснаха вратата на балкона и потопиха коридора в светлина.

Слънцето се издигна над големите корони на дърветата. Прозя се и се протегна. Провря многобройните си лъчи между листата и клоните, и събуди всичко живо там.

– Знам, че каквото и да се случи, Бог няма да ни остави, – добави жената и плътно се прилепи до мъжа си, вперила поглед напред с тревога…..