На улицата е неприятно захладняло. Студът бавно прониква до костите по пътя за дома или работа.

Дъждът неусетно напоява обувките, слънцето скоро няма да се появи, а печката тепърва трябва да се запали.

Здравей есен!

Заедно с нея идва сезонната меланхолия и нестихващата депресия.

От есента ще ни спаси „топлата дреха + ароматния чай + мъркащата котка“.

Но и в такова време човек може да се почувства щастлив. Важното е да не престава да твори и да мечтае.

През есента времето е намръщено, дъждове, природата губи своята зелена и пъстра премяна, кал, … и това всичко ли е? Не, това е само един от образите на есента.

Есента е многостранна. Намръщена е, но в същото време е ярка, удивителна и вълшебна!

Освен дъжд има листопад. Вместо увехналата природа, можем да видим узряването на плодовете. Какво да кажем за червените ябълки или гъбите в есенната гора? А за златната есен?

Това е най-красивото време!

Може сами да превърнем есента за себе си и околните в необичаен, полезен и приятен сезон. А за да направим това не трябва да забравяме за множеството интересни варианти свързани с почивката и заниманията в градината.

Димитър и Петър бяха излезли на екскурзия към Своге. Изведнъж се натъкнаха на нещо много интересно.

– Виж, – тихо прошепна Петър, като посочи с ръката си странната двойка животни, вплетени едно в друго.

Невестулка се бореше с пепелянка. Отровната змия се опитваше да захапе невестулката, а малкото зверче се мъчеше да гризне с острите си зъби змията.

Явно се забелязваше, че надмощие имаше змията. Тя бързо клъвна невестулката.

– Жалко за невестулката, – въздъхна Димитър, – борбата свърши.

Петър вдигна рамене:

– Какво да се прави, такъв е животът, – каза той. – Във всяка битка има победител и победен.

Невестулката бързо се шмугна в храстите.

– Видя ли я? – извика Димитър.

– Не, – завъртя глава Петър.

– Видях я как обели с острите си зъби кората на един бъз и схруска малко от нея….

Още не беше свършил, когато невестулката се върна и отново се вкопчи в змията. … И не я остави, докато не я прегриза и умъртви.

– Странно растение е този бъз, – каза Петър, който бе наблюдавал обрата на битката.

– Виждал съм не веднъж, – каза Димитър, – добитъкът да пасе на есен черните зърна на бъза, сякаш ядат нещо много вкусно.

– Веднъж забелязах нещо много интересно, – наведе глава Петър и се върна назад в спомените си. – Наблюдавах какво правят лястовиците преди да отлетят на юг.

– Редят се по жиците, като броеници, – прекъсна го Димитър.

– Да, и това, – съгласи се Петър, – но няколко дни наред лакомо кълвяха зърната на бъза.

– Може да са се зареждали със сили за предстоящото им отлитане на голямо разстояние, – предположи  Димитър. – Видя колко по-силна стана невестулката, въпреки, че змията я бе ухапала.

– Бях чувал, но сега съм сигурен, – добави Петър,  – че това растение се използва цялото – цвета, листата, стъблото, плода и корените му.

Слънцето скоро щеше да се скрие зад хребета и двамата се запътиха по отъпканата пътека към близкото село.

Как се наричат хора, които са взели за детето си котенце или кученце за три месеца? Хранили са го, обичали са го, играели са си с него, а когато дошла есента, оставили го на вилата, обричайки го на сигурна смърт.

Оставили и забравили като стара играчка.

Много се оправдават с това, че животните се приспособяват и могат да живеят самостоятелно. Но това не е вярно.

Никое домашно животно не е в състояние да оцелее и да се храни без помощта на човек в замрялата вила. Те ще живеят докато ги хранят съседите, но рано или късно и те ще си тръгнат.

А след това ще настане глад, към който след известно време ще се присъедини и студът.

Някои от изоставените животни на вилата, ще чакат, любящите стопани да си спомнят и да се върнат за тях.

Есента си отиваше. Слънчевите лъчи бързаха да дарят деня с поне малко топлина. Скоро щеше да застудее и снегът със своята бяла пелерина щеше да покрие всичко.

Велко се разболя и сега вардеше кревата. От болестта или това, че не можеше да се движи и да играе с другите деца, момчето залиня и нищо не искаше да яде.

Майка му Зорка много се тревожеше за сина си. Тя повика лекарят още, когато Велко не бе отпаднал на цяло. След прегледа, тя попита:

– Докторе, какво му е? Нищо не иска да яде и от ден на ден слабее.

– Ще се оправи, – усмихна се окуражаващо лекарят. – Купете му малко грозде.

– Но къде по това време да намеря грозде? – попита притеснено Зорка. – Дори и да го поръчаме от там, където все още го има, докато дойде, няма да може да се яде.

– Грозде има в царската градина, – уточни докторът.

Бедната жена взе малкото пари, които имаше и отиде до царския дворец.

Там стражите я спряха:

– Къде си тръгнала, жено? Тук не може да се влиза така.

– Дете ми е болно…..

– Махай се от тук! Това е царския дворец, а не болница, – прекъсна я грубо един от стражите.

– Но, моля ви…

– Отивай си, докато не ти се е случило нещо лошо, – заплашиха я стражите, без да я изслушат.

Царската дъщеря Мария чу гълчавата и отиде да види какво става. Тя видя бедната жена, която стражите гонеха от вратата.

– Стойте! – извика Мария. – Какво иска тази жена.

– Дъще, – падна на колена жената пред девойката, – синът ми е болен. Лекарят ми каза да му купя грозде. Каза ми че такова има само в царския дворец. Ето нося всичките си пари…

– Бедничката ми, ти си се объркала. Моят баща е цар, а не търговец.

Зорка трепна. Последната надежда, да помогне на сина си да оздравее, угасна в нея.

– Царят не продава грозде, той може само да ти го подари, – продължи девойката.

След това тя отведе жената в царската градина и от там и откъсна няколко грозда. Подаде ѝ ги и каза:

– Занеси ги на сина си! И нека той оздравее по-скоро.

Не трябва да превръщаме Господния дом в място за търговия. Нашият Цар не е търговец. От Него нищо не можеш да си купиш, защото Той ти дава всичко даром.