Ръцете на Владимир бяха студени влажни, а тялото му топло и измъчено от нощта. В огледалото го гледаше гладко избръснато мъжествено лице. Макар, че годините му бяха напреднали, а косата беше почнала да сребрее, той все още не приемаше отчаянието, въпреки надвисналата опасност.

Жена му постави яденето на масата и с тихи стъпки се отдалечи. Владимир изобщо не го погледна.

Тази нощ той бе сънувал, как стените на дома му се разпадат. Целият беше под напрежение. Търсеше отговор за преживното в съня, защото силно се бе запечатало в ума му и го правеше неспокоен.

Спомни си за разговора, преди време, с един човек, който го убеждаваше:

– Исляма не е чужда вяра. Неговата същност е просто ерес на Исусовото учение.

„Светът е потънал в скръб, – мислеше си Владимир.- Викаме, но никой не ни чува. Търсим знание, но намираме лъжи и колкото повече узнаваме, тъгата ни нараства. Всяко размишление ни носи болка. Разумът ни не е съкровище, а жив ад за нас“.

Владимир знаеше, че основната истина в християнството неподлежаща на съмнение е тази за единството на Светата Троица.

– Бог съществува в три лица, – така го бяха учили, Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Святи дух.

Веднъж беше попитал свещеника в църквата:

– Каква е връзката между истината за Троицата и благочестието?

Свещеникът му бе отговорил:

– Истина за Троицата без благочестие не води към вечен живот, както и благочестив живот не е възможен без нея.

Приятелят на Владимир Станой му бе разказвал:

– По времето на тъмнината на сарацините „ал-Джахилия“, Александър Македонски поискал да покори Йемен и върху развалините му да издигне свой град.

Не една империя бе угаснала до появата на Мохамед. Турците бяха залели Анадола, земята на хетите и Херодот. Тогава орхановия син Сюлейман бе превзел  Цимпе и Галипополи и се бе затвърдил в Тракия.

Днес християнството и исляма отново се изправят един срещу друг. В резултат на това сме свидетели на издевателства, поругаване и смърт. Войните и стълкновенията опустошават редица райони и остават без домове и близки мнозина.

– Няма ли да има край на тази касапница, – въздъхна Владимир, загледан през прозореца в движещете се хора по пътя. – Искаме любов и мир, но без Бога не бихме могли да го постигнем.

Константин Философ не издържа голямото напрежение и падна на легло в Рим. Боледува много дни. В тези негови страдания, далече от родината и от мястото на своята мисионерска дейност, Бог му изпрати небесна утеха.
Получи дивно видение, след което сърцето му се изпълни с необикновена радост. И сред болките си той започна да пее псаломския стих:
„Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен“.
Предупреден чрез небесното посещение за близкия си край, който ще го въведе във
вечния дом Господен, той се облече в хубави дрехи и целия ден прекара в духовно веселие, като каза:
– От сега вече не съм служител ни на царя, ни на другиго някого на земята, но само на Бога Вседържителя.
С тези думи той подчерта, че до сега се  бе чувствувал като пратеник на византийския император и  бе свързан с неговата църковно-държавна политика, но сега вече не е. След като заяви, че отсега нататък ще бъде служител само на Бога, той изрече следния бележит афоризъм, достоен за философския му ум:
– Не бях, бидох и съм во веки. Амин.
С това изповяда, че след като бе приведен от небитие в битие – не бях и след като живя известно време на земята – бидох, оттук нататък ще бъде безсмъртен во веки.
Не познаваме по-сбито изповядване на истината за човешкото временно битие и вечно безсмъртие от това на Св. Константин.
На другия ден философът прие пълно монашеско пострижение – велика схима, при което му бе даден името Кирил.
Безмълвен и молитвено вглъбен, той бе пропътувал много земи като мисионер, а сега се готвеше в продължение на 50 дена за последното си пътешествие, този път
не мисионерско, а небесно.
Предсмъртната му молитва бе произнесена със сълзи на очи и с издигнати към Бога ръце:
– Боже, моля те да бъде опазено повереното ми стадо от безбожната злоба на езичниците, хулещи Господа, да се затрие триезичната ерес, да се разрасне Христовата църква и да се дойде до единомислие на вярващите в истинската вяра на православното изповедание. Благодаря ти Боже, задето ме удостои, колкото и недостоен да съм, да проповядвам Евангелието. Предавам цялото си дело в Твоите ръце.
После се обърна към брат си Методий със следните трогателни думи:
– Ние с тебе бяхме като два вола, които теглят една бразда. Аз падам на
браздата и свършвам своя ден. Знам, ти обичаш много своята планина Олимп. Но заради планината недей оставя своето учителствуване! Чрез него повече можеш да се спасиш!
Тъй и на смъртния си одър св. Кирил продължи да мисли за духовното просвещение на еднокръвните славяни.
След като целуна всички, умиращият каза:
– Благословен да бъде Бог, Който не ни остави да станем плячка на невидимите наши врагове, но строши тяхната клопка и ни избави от тлението.
С тези думи издъхна на 14 февруари 869 г., а беше само на 42 години.

Йоаким Фиоре бил италиански мистик, който твърдял, че имал видения по време на поклонението си в Светите земи.
В тези видения той видял, че историята се дели на три периода:
възрастта на Отец, който продължава от създанието до раждането на Исус Христос;
възрастта на Сина, който продължава от живота на Христос до раждането на Йоаким;
възрастта на Духа, който вероятно е започнал от живота на италианския мистик.
В третия период, както твърдял той, ще настъпи „вечно време на любов и свобода“.
Йоаким имал много последователи, което католическата църква не можела да допусне. Неговото учение било обявено за ерес.