Филип бе притеснен за финансовото положение на фирмата си. Той сам търсеше изход, въпреки че знаеше, че може да се довери на Бога.

Негови приятели му казваха:

– Ако вършиш Божията воля, Той ще осигури необходимите средства.

Да знаеш това с главата си или да го почувстваш, просто да го изживееш във вътрешното си естество, са две напълно различни неща.

Павел виждайки притеснението му, само спомена:

– Най-голямото разстояние, което човек трябва да преодолее, е това между сърцето и ума.

На Филип трудно се отдаваше да преодолее тази празнина.

Една нощ той се събуди в два часа и повече не можа да заспи.

Стана и сподели с Бога:

– Искам да изпитам мир, за да мога да Ти се доверя.

И получи изненадващ отговор:

– Няма да се научиш да Ми вярваш, ако ти дам сигурност и усещане, че всичко е наред. Доверието се разкрива в несигурността, в това да вършите работата, към която Съм те призовал и да продължиш да го правиш, без да знаеш как ще свърши всичко. Утре просто отиди и започни да работиш. Довери Ми се.

Камък падна от сърцето на Филип. Той се нуждаеше от такова насърчение.

Финансовата криза не бе веднага преодоляна, но Филип получи спокойствие и енергия, за да си върши работата, а не да се разсейва от тревогите за състоянието на фирмата си.

Костадин искаше бързо да приспи дъщеря си Нели и да се заеме със своята работа.

Да, но никое дете не разбира защо трябва да си ляга, когато още му се тича и скача. То не е изразходвало още цялата си енергия.

Най-накрая Нели се намери в леглото.

Когато баща ѝ я целуна по челото за лека нощ, тя бързо отвори очи и каза:

– Нямам търпение да се събудя.

Това може да го каже само едно малко дете.

Нели можеше да изкаже тези думи, защото обичаше да играе безспир, смееше много, но грижите оставяше на баща си.

Нека направим същото.

Какво точно?

Да станем като децата. Ако не променим целия си възглед като малките момчета и момичета, няма да влезем в Небесното царство.

С други думи, престанете да гледате на живота като възрастен. Вижте го през очите на дете.

„Нямам търпение да се събудя!“

Това са думите на детската вяра.

Облаци бяха завзели небето, но дъжд не се очакваше. Спас и Димчо стояха на висок хълм и гледаха язовира, който бе надвишил малко нивото си.

– Като си представя, че от тази вода се произвежда достатъчно енергия за голямо количество селища, просто немея, – възкликна Димчо.

– Това е концентрирана сила, но под контрол, – плесна с ръце Спас. – Ако тази вода се остави свободна ….

– Ще доведе до бедствия в самите райони, – прекъсна го Димчо. – И вместо да им помага, тя ще ги съсипе.

– Така е, – съгласи се Спас, – власт без контрол може да предизвика цунами, пълен хаос на земята, унищожавайки всичко по пътя си.

Внезапно Димчо смени темата:

– Тези по новините сякаш за загубили чувството за контрол. Май са полудели. Правят безсмислени неща.

– Това е така, – подчерта дебело Спас, – защото са загубили способността си да контролират силите си.

Двамата замълчаха, гледайки към язовира.

– Исус ни предлага друг път, – поде отново разговора Спас. – Да живеем с кротост, т.е. със себеконтрол. Когато предадем живота си на Христос, ние сме призовани да предоставим своите дарби, умения, таланти и лична сила на авторитета на Бог.

Димчо поклати глава и добави:

– Повечето от неуредиците, пред който сме изправени днес в домовете, общностите, държавата и в нашата култура, се дължи на отсъствието на самоконтрол и нежелание да се предадем на Божието водителство.

– Кротостта не е слабост, – повдигна вежди Спас. – Да живееш с неконтролирани страсти, желания и грях е слабост.

– Бог благославя кротките, – допълни Димчо. – „Блажени кротките, защото те ще наследят земята”.

– Не е ли парадоксално, – усмихна се Спас, – че кротостта е пътят към духовната сила?!

Денят наближаваше своя край и двамата тръгнаха към домовете си.

Дамян загуби баща си. Той дълго време боледува от рак на белите дробове.

Това лиши младия човек от енергия за месеци. Той бе възмутен от това принудително забавяне:

– Да, боря се със зимата в този период, – признаваше пред себе си Дамян, – но бих искал животът на лятото да се върне.

Зимата е като забравяне за голяма част от природата, но това е време за почивка и възстановяване през „студените“ сезони на живота.

За Дамян това време му бе необходимо. Той имаше още много да учи.

Точно както растенията и животните не се борят със зимата, Дамян имаше нужда да си почине и да остави „зимата“ да свърши своята обновяваща работа.

Има „време за всяка дейност под небето“ – време за засаждане и жътва, за плач и смях, за жалеене и танцуване, …

Макар да имаме малък контрол над такива периоди, всеки от тях е краен и ще отмине, когато работата му свърши.

И въпреки че не винаги можем да разберем какво точно става, Бог прави нещо значително в нас през това време.

В Божите ръце сезоните са целенасочени периоди. Затова нека се подчиним на Неговото обновяващо дело във всеки един от тях.

Валери седеше на стола и бе вперил поглед в една електрическа крушка, която лежеше на масата.

Баща му влезе в стаята и се засмя:

– Какво те привлича към тази електрическа крушка?

От опит той знаеше, че наглед обикновени предмети, караха сина му да разсъждава върху проблеми и злободневни перипетии.

Валери тихо каза:

– Той е обикновен и стъклен. Лежейки на масата е безполезен. Но ако се монтира в лампа, към която в включен източник за захранване, ще изпълни предназначението си.

– Да, – съгласи се бащата, – ще даде светлина, която е полезна особено вечер. Е, и?

– Нали човек е перлата на Сътворението? – попита Валери.

– Ние не сме създадени просто така, – каза бащата. – Имаме определена цел в живота.

– И ако целта бъде отхвърлена или пренебрегната, животът ни никога няма да бъде това, което е трябвало да бъде, – добави Валери.

Бащата изгледа изумен сина си. Той не за първи път го изненадваше с разсъжденията си, въпреки че бе едва на десет години.

– Ние сме като тази електрическа крушка, – продължи Валери. – За да не водим безсмислен и безполезен живот, трябва да се включим в плана на нашия Създател за нас. За целта е достатъчно да се включим към Източника на енергия, т.е. да имаме постоянна връзка с Него.

Валери погледна тържествуващо баща си и прибави:

– И тогава животът ни ще бъде такъв, какъвто трябва да бъде.