Зарко почти всеки ден чуваше от колегите си думи, които изразяваха техните тревоги и надежди:

– Надявам се да не загубя работата си.

– Очаквам да се оженя.

– Би ми се искало по-леко и радостно да премине живота ми. ……

Е това можеше да се случи, а можеше и да не стане.

– Такава е светската надежда, – казваше си Зарко, – но има една, която е сигурна котва за душата ни.

И той си представяше лодка, в бушуващи вълни, които я връхлитат и заливат.

– Така духат ветровете в живота ни, – отбелязваше Зарко. – Огромни вълни ни възпират от целите ни, но надеждата в Бог е котва, която поддържа ума, волята и емоциите ни стабилни. Ако човек вярва, че няма котва, ще реагира така сякаш вятърът и вълните на живота го застигат и че загива.

Зарко се усмихна:

– Всеки може да има мир, но се паникьосва и тревожи. Чувства се безнадеждно.

Зарко вдигна поглед нагоре и възторжено произнесе:

– Има неща, които Бог е дал и те са безспорно наши, но ще изпитаме радост и спокойствие, когато повярваме в истинската котва Исус. Само тогава ще имаме надежда, която е стабилна и сигурна.

През това Рождество, ако Христос не е , нека стане вашата единствена котва в живота ви!

Майката на Лора постъпи в онкологичен център, а наближаваха празниците в края на годината. Трудно се планира в такава трудна обстановка между празничните посещения и тези при майка ѝ.

Лора си пожела за Рождество:

– Всичко, което искам е още време да бъда с майка ми.

Тя седеше в тъмната стая, а мъката безпощадно притискаше сърцето ѝ.

В стаята влезе Красимир, нейният син. Той се изненада, че майка му стои на тъмно и запали осветлението.

– Благодаря, – прошепна Лора.

– Няма за какво, – бързо отговори Красимир и излезе.

– Краси, не знае, че благодаря на Бога, – усмихна се тъжно Лора, – Който чрез включване на лампата, ме насочи към вечната Светлина на надеждата – Христос.

Въпреки, че бе затормозена от скръб и страдание, надеждата изгря в сърцето ѝ чрез спомените за Божията верност в миналото.

За много от нас Рождество предизвиква, както радост, така и тъга.

За щастие, дори тези смесени емоции могат да бъдат примирени чрез обещанията на истинската Светлина на надеждата – Исус.

Мартин бе увесил нос. Приятелят му Дичо го видя. Приближи до него. Побутна го леко по рамото и попита:

– Мога ли с нещо да ти помогна?

Мартин повдигна очите си към запиталия. В тях се четеше голямо огорчение и мъка.

– Как мислиш, лошо ли е човек да се ядосва? – попита тихо Мартин.

– Не!- твърдо заяви Дичо. – Това е естествена човешка емоция, която действа като предупреждение. Бог го е вградил в нас.

– И за какво ни предупреждава? – полюбопитствува, раздразнено Мартин.

– За проблемите. Като ни подтиква към положителни действия, за решаването им.

– Какви ги приказваш? Гневът си е грях! – възмутено реагира Мартин.

– Не съм съгласен, – тръсна глава Дичо. – Виж Исус, безгрешният и съвършен човек, няколко пъти явно изрази гнева си. Спомни си, когато разгони продавачите в храма.

– Да, но това е съвсем друго …

– Обикновено не нашият гняв ни вкарва в беда….., – опита се да обясни Дичо, но бе прекъснат.

– А кой друг? – попита ядно Мартин.

– Това, което правим с гнева, – загрижено поясни Дичо. – Накъде го насочваме? Колко често съжаляваме за това, че сме го изявили неправилно …

Мартин тъжно се усмихна и махна с ръка.

– Словото не казва: „Не се ядосвай:, а „Бъди бавен да се гневиш“, – продължи Дичо. – Помисли добре. Кой гняв в живота ти е естествен и здравословен, кой е грешен и разрушителен и как най-добре трябва да го изразиш.

Кирил се гневеше постоянно. Ядосваше се на съпругата си, че не му сервира веднага, а той бе много гладен.

Възмути се от дъщеря си, която посред нощ му се обади по телефона и поиска:

– Ела да ме вземеш от партито, защото няма с какво да се прибера в къщи.

А за сина му да не говорим.

Кирил му каза:

– Оплеви градината.

Отговорът бе:

– После, сега имам работа.

Кирил често избухваше по един или друг повод. В него гневът извираше от егоизма му.

Това си бе сто процентов егоцентричен гняв.

Егоцентричен?

Това е гняв, когато искаш другите да отговорят на твоите изисквания веднага. С други думи казано избухваме, когато не получим, това което сме поискали на момента.

Всички малко или много се борим с такъв изблици на силни емоции, но не все гняв е грях. Егоцентричният е.

За това е необходимо, когато се гневим, да изследваме мотивите, които ни карат да постъпваме по този начин.

Не забравяйте, гневът е вятър, който угасва ума.

Явор тропаше гневно с крак, докато се връщаше в къщи. Той бе едва осем годишен, но бурно изразяваше емоциите си.

Днес трябваше да играе първия си футболен мач, но заваля силно и цялото игрище бе наводнено.

– Нали Бог контролира всичко, – роптаеше Явор, – защо допусна да вали точно днес?

Баща му съвсем не се изненада от гнева му. Та нали синът му задава въпроса, който задаваме, когато нещата не вървят така, както сме се надявали:

– Ако Бог може да направи нещо, защо е позволил това да се случи?

– Бог можеше да преобрази ситуацията за миг, защо не го направи? …..

Бащата на Явор реши да насърчи сина си в този критичен момент и му каза:

– Бог винаги работи за Своя народ, дори когато не виждаме или не разбираме какво прави. Той постига нещо много по-голямо в нашите объркващи обстоятелства.

Явор вдигна рамене. Той съвсем не бе съгласен с това.

А баща му продължи:

– И когато най-накрая го видим, ще имаме още повече причина да Го хвалим.

Нека Бог ни помогне да се доверим на делото Му в живота си, дори когато не виждаме какво прави Той и потърсим множество причини, поради които да Го хвалим.