Почти всяка нощ Виолета се събуждаше и скачаше от леглото си цялата плувнала в пот. Само силният топъл душ можеше да отмие ужаса, който преживяваше в съня си.

Едва дочакваше утрото. Тя се страхуваше да заспи, не искаше пак да попадне в кошмарите си. Но накрая пак се унасяше ……

Не смееше да погледне ръцете и краката си, беше покрила всички огледала в къщата, за да не вижда отражението си. Болестта ѝ бе отнела красотата, но тя още не се предаваше.

Момчил скоро щеше да се върне. Тя набра цветя от градината и ги сложи във вази на подходящи места. Домът се изпълни с нежен аромат.

Виолета не бе успяла да се свърже с Момчил по телефона, но Стефка я успокои:

– Милко се обади. Двамата с Момчил са добре и ще си дойдат след един ден.

Виолета реши да излезе и да се поразходи малко, без да има някаква определена цел.

Чувстваше изпълнена с енергия, готова бе да превземе света, да се справи със всяко изпречило ѝ се предизвикателство.

Докато се разхождаше забеляза неща, който до сега не ѝ бяха правили впечатление. Например, симетрията на еловите дървета край езерото.

Едва днес се разкри пред нея красотата на малката стара църква, чийто купол се протягаше към небесата.

Всички хора сякаш ѝ се усмихваха и я поздравяваха с кимване на глава. В очите им виждаше надежда, която я заразяваше.

– Въпреки всичко, – каза си тя, – винаги има надежда.

Спомни си какво ѝ бе казал Момчил малко преди да замине в командировка:

– Човешкият дух побеждава всякакви бедствия физически, умствени и духовни, опирайки се на Бога. Пред нас изникват множество предизвикателства, както и твоята болест, но има кой да ни помогне във всичко това.

– Да, – беше му казала Виолета, – Бог вдъхва оптимизъм, дава сила, въздейства на волята ни за живот, но преди всичко ни окриля с надежда.

– Бог води духа на човека – бе се засмял Момчил – само към победи.

Виолета бе спокойна и окрилена. Момчил скоро щеше да си дойде. Болестта не ѝ изглеждаше толкова страшна и тя се усмихна. Вдигна ръце нагоре и благодари за всичко на Създателя си.

Броколите и магданозът малко приличат на гора.

Листата плаващи в чаша с чай са като лодки в езеро.

Обикновените предмети понякога се превръщат в напълно различни други неща само с помощта на нашето въображение.

Това, което повечето хора само изказват, японска художничка въплъщава в живота.

Именно така са се появили новите картини за „Миниатюрния календар“. Той се обновява всеки ден.

Автор на календара е Татсуя Танака. Своя проект е започнала през 2011 г. Всяка снимка съдържа малък сюжет, в които участват обикновени предмети в необичайни роли.

Четката за дрехи се превръща в сено. Кубчето на Рубик е представено като многоетажни сгради…..

Татсуя Танака рисува само от четири години, а са се натрупали толкова много снимки!

Тук на хиляди километри от Амазонка, лилията трябваше да се развие и да покаже цялото си великолепие. Бащата на Ана професор Цветанов бе обещал, че тя ще разцъфне, макар че бе в различна от обичайната си среда.

Почти никой не вярваше в това, а малцина от тях се присмиваха на професора и закачливо го наричаха „магьосника на лилиите“.

От три дена пъпката на лилията не помръдваше. Ана не вярваше, че точно тази нощ ще се отвори, за това предложи на баща си:

– Хайде да се помолим.

– Не е нужно, – засмя се професор Цветанов. – Това, което очакваме с нетърпение, скоро ще се случи.

– Сигурен ли си? – попита със съмнение Ана.

– Във всяко семенце се съдържа живот и той бърза да се прояви чрез цвят и многобройни листа.

Ана изгаряше от любопитство. Баща ѝ я погледна в очите и заговори сериозно като на възрастен човек:

– Всички живи същества растения или животни имат една цел, да живеят и да се развиват. Всяко едно от тях се стреми да заеме толкова място и храна, колкото са му нужни, за да изпълни предназначението си.

Преди три месеца, когато професорът донесе растението и го пусна във водата, листата му бяха колкото малка чинийка, а сега достигаха големината на автомобилна гума на голям камион.

– Какво се случва, когато е тясно и не достига храна за всички? – попита Ана.

– Тогава големите изместват малките, силните прогонват слабите. Животът е вечна борба, в която оцеляват тези, които успеят да се приспособят по-добре.

На Ана нощта ѝ се струваше безкрайно голяма. Ами ако лилията не разтвори и тази нощ пъпката си, както очакваше баща ѝ?

Изведнъж професор Цветанов скочи и се втурна към езерото.

– Погледни! Тя е раздвижи! Ани, започна се! – прошепна възторжено професорът.

Ана също скочи от мястото си. Пъпката потрепваше едва забележимо. Нямаше никакво съмнение, вътре в нея нещо искаше да се освободи. Появи се първото венчелишче, после второто, третото, …

В нощта избухна прекрасен бял цвят. Ана никога до сега не бе виждала такъв. Със страхопочитание тя следеше как се извършваше чудото.

Пъпката се отвори постепенно, най- напред колебливо, а после бързо тласкана от вътрешно нетърпение. Най-накрая се изля във венец от стотина венчелишчета. И се издигна като блестяща корона над тъмната вода в езерото.

– Когато животът в растението победи обвивката, – прошепна професор Цветанов, – възниква нещо красиво и очарователно.

Ана бе щастлива, както никога досега в живота си. Баща ѝ наистина бе магьосник, а тя му помагаше във всичко това.

Двамата стояха и мълчаливо съзерцаваха изящния бял цвят.

Навън небето просветляваше. Настъпваше новия ден.

Малката капка или песъчинка не привлича вниманието ни, но множество капки образуват океаните, моретата, реките и езерата, а ако препълним кораб с голямо количество песъчинки, той ще потъне.

Всяка малка снежинка поотделно е лека, но събрани в по-голяма маса, могат да затрупат човек и да го лишат от живот.

Снежната лавина затрупва и разрушава домове, и цели селища.

Малка котва удържа голям кораб, а с малко кормило той се управлява.

Така и малките грехове на човека събрани заедно, водят към неговата гибел. Ако човек съгрешава по един път на час, то за година той ще направи осем хиляди шестстотин и четиридесет грехове. А при някои хора целите им дни са изпълнени с грехове.

Греха не остава сам. Когато човек направи грях, първата му мисъл е как да го скрие от другите. Когато грехът е забелязан, идва друга идея в главата, да се извини греха в собствените ни очи и в очите на другите.

За да оправдае греха си човек използва лъжата, измамата, изопачава фактите, изкривява думите, обърква обстоятелствата.

По такъв начин след един грях следват множество други. Грехът е плодовит и се размножава.

Той е мрачен лабиринт, от който трудно се намира изход. Най-нищожният грях ни осквернява и ние не можем да общуваме с Бога.

Грехът е тежко бреме и само Бог може да го снеме. Той ни натоварва и никой освен Христос, не може да спаси душата от това ужасно бреме.

Грехът е такова голямо зло, че за да го отстрани, Христос издържа смърт на кръста.

„И кръвта на Сина Му Исуса [Христа] ни очиства от всеки грях“.

През последната нощ се бяха отворили още няколко пъпки и излъчваха много приятен аромат. Те бяха станали толкова големи, че човек можеше да ги обхване с двете си ръце.

– Нали няма да се случи нищо лошо на дъщеря ми, – попита притеснено Жана.

– Не се безпокойте, вашият съпруг е сигурен в това, – каза Тони, той беше един от тези, които се грижеха за лилиите.

Докато говореше, той грабна малката Мими под мишниците и я постави внимателно върху едно от огромните листа на водната лилия.

– Не се страхувай малката, – каза Тони. – Това е само един малък експеримент.

Мими знаеше в какво се състои задачата ѝ. Вчера баща ѝ говори с нея и точно ѝ разясни нещата. Целта на експеримента бе да се докаже, че листата на растението са достатъчно силни, за да се задържи човек върху тях.

Мими предпазливо пристъпи към полюшващия се лист. Важното бе, да не допусне грешно движение.

– Знаех си! – плесна с ръце Маджаров. – Точно така стана. Детето с часове може да стои върху лилията без да потъне.

– Невероятно е, – каза Стоянова.- Как можете да обясните това?

– Тези растения са резултат от работата на гениален „инженер“, – започна да обяснява бащата на Мимето, професор Каменов. – От долната страна на листата има невероятна плетеница от жилки. Именно те правят листата толкова силни и издържливи. Тези листа биха могли да издържат и по-големи тежести. Мисля, че някой с тегло около 90 килограма няма да потъне.

Мими бе невероятно щастлива. Тя бе направила нещо, което никой друг не бе правил преди нея. Стоеше върху лист от лилия. Вероятно ако стъпваше внимателно по другите листа, щеше да прекоси езерото.

Какъв триумф. Баща ѝ бе доказал твърдението си.