Вместо билети ще се използва интелектуална система, разпознаваща лица.

Първоначално отказа от билети ще се проведе като експеримент в парка Вужене. Този парк е известен сред местните жители и туристите, тъй като на негова територия се намират десетки невероятни забележителности.

В близко бъдеще на входа на парка ще бъде поставена специална рамка и щанд с таблет. Когато посетителят мине през тази рамка, система в автоматичен режим ще разпознае лицето му и ще определя дали може да посещава една или повече от забележителностите.

Трябва да се отбележи, че разпознаването продължава 0,6 секунди, а точността на резултата достига 99.77%.

В бъдеще, разработчиците планират да я прилагат по-широко в ежедневието. Например, такива рамки ще бъдат инсталирани в туристически обекти и в търговски центрове.

Всъщност, това е напълно възможно, след като технологията за разпознаване на лицето може да замени традиционните билети и тези в транспорта.

В големият град съседите дори не се познават. Понякога само се разминават и вяло, поради стар запазен навик се поздравяват.

Людмила скоро се нанесе в двустайния апартамент на един не многолюден блок, не че в него нямаше хора, а поради простата причина, че те само се разминаваха, дори без да се поздравяват. Не се интересуваха един от друг. Дори някой да умреше от тях, другите нямаше да разберат, докато не се разнесе зловонната миризма от апартамента му.

Людмила имаше три деца и ежедневието ѝ бе запълнено до секунда, но тя обичаше да общува с хората и се стараеше да им помогне с каквото може.

До нея живееше възрастна жена. За нея казваха:

– Те е много ексцентричен човек. Живее сама, не общува с другите от блока и в дома си не пуска никого.

Людмила си помисли: „Тази жена навярно има нужда от помощ, но не знае към кого да се обърне“.

Тя няколко пъти се опита да заговори възрастната жена:

– Здравейте! Ако имате нужда от помощ бих могла да ви помогна.

Но старицата се свиваше и отказваше всякакъв контакт.

Людмила не се отказваше лесно особено, когато нещата не вървяха. Тя чувстваше, че тази жена се нуждае от помощ, а тук никой не ѝ обръща внимание. Людмила продължи да я поздравява и да ѝ предлага помощта си.

Най-накрая възрастната жена ѝ се довери, дори ѝ отвори вратата на апартамента си.

Когато младата жена влезе в него, разбра защо тази старица се държи така странно. Това, което видя се оказа много по-лошо от това, което очакваше.

Подът бе покрит със доста голям слой мръсотия. Дрехите бяха стари, а мебелите напукани. В кухнята почти нямаше храна.

И Людмила се хвана за работа. За няколко дена почисти апартамента. Изхвърли старите мебели и ги замени с запазени, които ѝ отстъпиха приятели и познати, когато им разказа историята на баба Мина. Превърна жилището в място, подходящо за живеене.

Изведнъж всичко се промени за старата жена, не само леглото, мебелите и всичко останало в апартамента. Тя вече имаше нови приятели, които често я посещаваха, готвеха ѝ и се грижена за нея.

Не е вярно, че хората в града, не се обичат и не желаят да общуват един със друг, просто им трябва повод, за да покажат добротата си.

Дамянка бе весела и пъргава на младини. Ходеше на работа, преизпълняваше нормата си, за което много ѝ завиждаха, най-вече за повечето пари, които получаваше.

Върнеше ли се в къщи, сръчните ѝ ръце приготвяха храна, перяха, чистеха, … Тя намираше време всеки да изслуша, да чуе как е минал денят му, да го утеши и насърчи, ако не е успял.

За това я обичаха много в къщи. Тя бе “безценна майка“ и „незаменима съпруга“.

Дамянка отгледа двама сина, гордееше се с тях. Израстнаха работливи и ученолюбиви мъже, намериха си добри момичета и създадоха семейства за пример, появиха се и децата, това донесе голяма радост за всички.

Дамянка бе неотклонен помощник на съпруга си, подкрепяше го във всяко от начинанията му, дори и когато грешеше, а след това вместо да го упрекне, казваше:

– Не се притеснявай, всеки бърка. Но от грешките си човек се поучава. Не гледай назад, няма да бъде все така.

Каква идилия!

Но се появиха болки в ставите и краката. Дамянка започна да се изморява бързо, а това ѝ състояние я плашеше.

Въпреки болките, тя се усмихваше на внуците и им казваше:

– Добре сега ще излезем на разходка, но преди това трябва да си взема „третия крак“.

Дамянка не се предаваше лесно, но на приятелката си един ден сподели с болка:

– Без този кривак никъде не мога да отида. Страхувам се, че някой ден краката ми нацяло ще откажат. Мазилата и таблетките вече не помагат, те временно заглушават болката. Всичко това е загуба на средства.

Приятелката ѝ я успокояваше:

– Годините ни не са малко вече. Всяко напрежение, безобидна травма от младежките и по-късни години, започват да се обаждат. Да се радваме на благовремието, което ни е подарено и още можем да се движим.

Дамянка въздъхна дълбоко:

– Знаеш ли, най-големият ми страх е, че ще се обездвижа, но още по-страшно ще бъде за мен да бъда в тежест на децата и внуците си. Иска ми се тъй както вървя, тъй да си отида, не искам да бъда бреме за близките си.

Колко много стари хора живеят с тези страхове, защото децата им забързани в мрачното си ежедневие, няма да могат да им обръщат достатъчно време.

Има много изоставени стари хора, за които никой не се грижи. Те са дали всичко на времето, за да бъде добре на околните, но сега са се превърнали в нежелан товар.

На тези застарели майки и бащи дължим много, време е да се погрижим за тях.

Денят беше слънчев, топъл, но не горещ. Нищо не говореше за това, което щеше да се разиграе пред очите на живеещите в този комплекс.

Накъдето и да погледнеш се виждаха блокове и тук там малко зеленина. Бетонните великани изправяли снага, достигаха понякога до десетина двадесет етажа.

Сивото ежедневие смачкваше хората и не им даваше време да се усмихнат, да отпочинат от труда си през деня. Мисълта за безработицата и страха, че не могат да се плащат сметките, бе пленила повечето хора и не им даваше мира.

По улицата вървеше престарелия свещеник Николай. Изведнъж той чу викове и насочи погледа си на там.

На перваза на един от балконите бе стъпила възрастна жена. Явно бе решила да сложи край на живота си.

Някой се бе обадил веднага в полицията. Дойде и линейка, но медицинският персонал не знаеше какво да прави.

Протойерей Николай се качи до апартамента, където стояха полицаи готови да разбият вратата. Първата му мисъл бе:

„Господи, смили се, помогни ми, тази жена има нужда от Теб“.

Николай повика жената и започна кротко да ѝ говори:

– Вероятно ви гнети някаква мъка и болка. В днешно време всички малко или много имаме някакви проблеми. …. Чуйте ме , Бог ви обича, той ви е подкрепял и до сега в най-трудните моменти от живота ви. Върнете се и си спомнете, колко пъти, Бащинската Му ръка се е протягала към вас и ви е извеждала от поредния кошмар. Не погубвайте живота си напразно….. Имате навярно деца и внуци, вие все още сте им нужна. ….Ако седнете и размислите върху проблемите си, Бог ще ви даде изходен път….

От жената идваха вопли,а след това се чу ридание…

Изведнъж вратата се отвори и жената подаде ръка на свещеника.

– Благодаря ви Отче, – каза тя още хлипайки, – каква голяма глупост щях да сторя……

Жената заплака силно с глас. Събралите се хора въздъхнаха облекчено, а някои от тях се разплаках заедно с нея ….

Бог бе се намесил и ужасната кървава трагедия не се бе разиграла….

Виктор срещна Ана в един дом за възрастни хора. Тя не бе една от тях, въпреки напредналата си възраст, а помагаше на мъже и жени, изоставени от близки или останали съвсем сами, с каквото намери за добре.

Там хората я чакаха с нетърпение, не само защото разнообразяваше скучното им ежедневие, а защото носеше със себе си много светлина и обич.

Дядо Михал се усмихваше широко и казваше на останалите, когато видеше Ана да пристига:

– Нашето слънчице дойде.

– Какво бихме правили без нея? – въздъхна дълбоко Тодора останала без мъжа си и двамата си сина, загинали при катастрофа,  съвсем сама на света.

Ана бе работила като шивачка през целия си живот. Вече бе на 90 години, но продължаваше да шиеше красиви блузи, поли и панталони и ги даваше на бездомни деца, които гледаха красивите дрехи, плахо ги погалваха и смутено казваха:

– Това за мен ли е?

Когато Ана утвърдително поклащаше глава, тя съзираше радостни пламъчета в техните очи, а това за нея бе повече от награда за всеотдайния ѝ труд.

Ръцете и очите ѝ съвсем отслабнаха, но тя не се обезсърчи,  продължаваше да помага, насърчаваше и привдигаше падналите духом.

Скоро Ана започна да събира пакетите с храна, които оставаха неизползвани и заедно със свои приятели ги занасяше в центъра за помощ на бедни хора. Беше неуморна и много инициативна що се отнася до благотворителност, милосърдие и утеха, същинска майка Тереза.

Един ден  млади хора от църквата я попитаха:

– Защо правиш това? Вече си възрастна, време е да си починеш и да се погрижиш за себе си.

Тя само се усмихваше и продължаваше да раздава щедро сърцето си изпълнено с много любов и състрадателност.