Дичо много обичаше корабите. когато идваше на гости на дядо си си представяше, че голямата входна врата и антрето са кораб. И играта започваше.

Вдигаше щорите, за него това бяха платната на кораба.. След това се заемаше с парцала, за да почисти „палубата“. После с маркуча в градината „хвърляше котва“.

Една сутрин дядо му предложи:

– Дичо, хайде да се разходим из квартала.

Внукът подскочи радостно и хвана дядо си за ръка:

– Да вървим тогава, дядо!

По време на разходката Дичо забеляза нещо да блести на земята и извика:

– Котва, котва!

Дядо му се вгледа в предмета, който държеше внука му.

– Това е кръст, а не котва, – поправи го възрастния човек.

Но Дичо продължи настоятелно да вика:

– Котва е! Виж, котва е ….

По-късно през деня дядото се замисли над настояването на внука си, че кръстът е котва.

Тогава си спомни за една песен, в която се пееше: „Имаме котва, която пази душите ни, здрава котва в бурно море, привързана към Скалата, която не помръдва, закотвена дълбоко в Христовата любов“.

– Явно и двамата с Дичо сме прави, – каза си старецът. – Сигурността на спасението, чийто знак е кръста, е закотвена в Христовата любов и благодат.

Той издигна ръце и се помоли:

– Небесни Отче, в живота много неща ни откриват твоето присъствие. Помагай ни да използваме всеки знак, който ни насочва към теб. Амин.

Кръстът е котва за всеки, който вярва в Христос.

Когато е студено ние вървим бързо, крием лицето си от студа и буквално тичаме към най-близкото топло място. Цоко бе замръзнл целия. Той се връщаше от празник по случай рождения ден на свой приятел.

Изведнъж забеляза млад мъж лежащ в снега. Той беше по сив костюм и със синя риза. Сякаш бе заспал. Отпуснал се в ледената прегръдка на снега, едва ли усещаше нещо.

Цоко се наведе и се опита да го събуди. Усети слабия му пулс и сериозно се притесни.

Малдият мъж не реагира на гласа му. Цоко го потупа по бузата, но и това не накара младежа да дойде на себе си.

Явно нямаше никакво време. Цоко извади мобилния си телефон и набра “Бърза помощ“:

– Малад човек лежи в снега…… Пулса му е слаб….. Не мога да го събудя….. Само по костюм е….

– Къде сте, – прозвуча нервен глас отсреща.

– На кръстовището до ресторант „Весел дядо“.

– Тръгваме веднага.

След около 15 минути линейка спря пред ресторанта. От нея слезе едър мъж с яке облечено върху бяла престилка. Той се огледа и видя Цоко, който му махаше с ръка.

Притича бързо до младия човек в снега и започна да оглежда и опипва младежа.

Дотичаха двама с носилка и внимателно поставиха човекът, който беше в несвяст.

Лекарят се обърна към Цоко:

– Жив е. Надявам се да му помогнем. Познавате ли го?

– Не, – смутено каза Цоко.

– Хубаво е, че ни се обадихте. Още половин час и щеше да е мъртъв.

Когато младежът дойде на себе си, се разбра, че Станчо, така се казваше човекът лежащ в снега, се разделил с приятелката си. Почерпил се солидно, за да удави мъката си, а след това тръгнал да се прибира.

Ако не го бе забелязал Цоко, Станчо никога нямаше да стигне до дома си….

Забързани мъж, жена и двама младежи влетяха през портата на едноетажна къща, оцветена в червено. На вратата ги срещна засмяна Невена:

– Айде, от кога ви чакаме. Ще извинявате, но бяхме много гладни и почнахме вече.

– Не се притеснявайте, – поде Васил, едър и снажен мъж с посребрени вече коси, – ние ще си го наваксаме.

На трапезата ги чакаха дядо Стоил и едрия здравеняк Борис. Те вече работеха усилено с лъжицата, гребейки вкусния фасул от чиниите си.

Масата бе отрупана с пълнени чушки, сърми, тиквеник, туршия, фъстъци и какво ли не, всичко необходимо,като за Бъдни вечер.

Невена бързо настани новодошлите и започна да раздава на всеки от тях по чиния с фасул.

– Дай хляба, да го разчупя, – извика дядо Стоил.

Не го свърташе на едно място.

– Искам да видя на кого ще се падне парата., – засмя се старецът.

Донесоха му питката и той започна да раздава парчета от нея на всички. Всеки ровеше в парчето си с хляб. с надежда да открие монетата в нея.

Изведнъж дядо Стоил извика:

-Вижте – и високо издигна хванатата в плен от хляба стотинка, – у мен е парата тази година. Внимавайте добре. Пак ще имам какво да ви дам и тази година. Парите са важно нещо, без тях си никой.

– За какво са ти пари? – попита дошлата жена, тя се казваше Руска.

– Како, – обади се Невена, – ако не ти трябват пари, дай ги на мен, аз знам какво да ги правя. Колкото дойдат, …..

– Не я слушай, – каза дядо Горан, – всичките ще ги похарчи не ѝ давай нищо. Я дайте виното, което правих тази година. Хубаво вино съм направил. Само опитайте.

Мъжете надигнаха чашите и одобриха:

– Сладко е и има приятен аромат.

– Това е, трябва да знаете как се прави истинско вино, не като купешкото.

Виното се разигра в жилите на стареца и устата му не млъкна. Раздаваше съвети, укоряваше, връщаше се към стари болезнени спомени, ….

На масата обстановката малко се нажежи. Чуваха се отделни подвиквания:

– Ти мен уважаваш ли ме…

– Какво имаш против мен ….не вярваш, че съм се променил …

– Никога не съм казвал лошо за теб..

– Разбери, така не се живее….

Наложи се да се намесят и жените, но положението не се оправи.

Тогава Руска се надигна и си тръгна с единият о синовете си и съпруга си.

Празникът бе провален, семейството отново бе разединено, от стари кавги, не простени обиди и гневни думи.

Виното винаги е било голям раздорник, то не признава толерантност, добър тон и отстъпчивост. Може би хора, които не могат да носят на пиене, не бива да надигат често чашата.

Празникът си е празник, нима не ни стига болката и мъката на ежедневието …

Спас бе вечно весел. За него казваха:

– Никога не сме го видели намръщен, на лицето му постоянно грее усмивка.

Той често придружаваше майка си до старческия дом, където бе неговата баба, но майка му винаги го оставяше вън да я чака и сама се срещаше с майка си.

Спас търпеливо изчакваше майка си,а след това двамата се прибираха.

Веднъж Спас трябваше да внесе голям пакет, който бяха донесли с майка си за баба му. Тъй като бе доста обемист и тежък майка му го помоли:

– Спасе, били ми помогнал да го внеса вътре.

Той взе пакета  последва майка си. Там бе една от жените, които обслужваше възрастните хора и една от медицинските сестри, която се грижеше за по-тежко болните.

И двете извикаха в един глас:

– Здравей, Спасе!

– От къде знаят името ти? – погледна го изненадано майка му.

Спас смутено наведе глава и почервенял обясни:

– След училище идвам тук да обслужа баба и някои от възрастните хора.

– Нищо не си ми казал до сега, – с укор го погледна майка му. – Мислех, че такива хора ще ти бъдат противни и за това дори не желаех да влизаш с мен при посещенията ми тук.

Усмивка отново разцъфна върху лицето на Спас.

– Мамо те са прекрасни хора. Разказваха ми доста интересни неща. Например, дядо Петър е бил на фронта. Той говори за другарите си за битките и сраженията . Леля Маша е била агроном и знае толкова много не само за цветята, и различните култури, но и за билките, гъбите….

От устата му се лееха истории за десетки съдби и хора.

Майка му го гледаше и не можеше да повярва на очите си. Синът ѝ бе пораснал и сам бе намерил мястото си в живота

Ники си почиваше у дома след учебните занятия. Изведнъж чу страшно пращене и експлозии, които приличаха на фойерверки. Той гледаше филм по телевизията, но този шум силно го обезпокои.

„Тези фойерверки – помисли си юношата. – са взривяващи се шисти. При дядо Васил има пожар“
И той хукна със всички сили към съседната къща, където сам живееше 64 годишен старец. Огънят бе вече обхванал тавана.

Дядо Васил се готвеше да си ляга, той не подозираше изобщо какво го очаква.

Ники влетя в стаята му и извика:

– В къщата ти има пожар. Бързо излизай навън!

– Ники това поредната ти шега ли е?

Но Николай настойчиво започна да го дърпа за ръката навън. Някой от другите съседи бе звъннал в пожарната.
Пламъците жадно обхващаха нови територии от тавана, но струята от маркуча на пристигналата пожарна кола, спряха поглъщащия огън, който бе готов бързо да изпепели старата къща.

Всички поздравяваха Ники и го потупваха по рамото:

– Ти си истински герой!

– Направих това, което би направил всеки, – отвръщаше на похвалите младежът.

– Не се ли уплаши? – попита го чичо Горан.

– В този момент изобщо не мислех за опасностите, – каза Ники, – тичах, защото не можех да остава в беда дядо Васко. Радвам се, че нищо му няма и той се чувства добре.

– Благодаря ти, синко, – с насълзени очи го прегърна дядо Васил, – а аз не ти повярвах….